Стив изчака вратата да се затвори, след това се обърна към празното бюро и скучните стени с продължителна въздишка. Когато беше край Уинд Ривър в Уайоминг, беше изправен пред три възможности. Първата — да остане пленник при мютите и вероятно да умре или заради онова, което бе станало между него и Клиъруотър, или поради нежеланата вражда с Мотор-Хед; втората — да избяга и да стане ренегат, да се скита бездомен и рано или късно да умре от лъчева болест; третата — да се върне във Федерацията и да бъде посрещнат като герой. Тогава третата му изглеждаше най-добра, но досега нещата не се развиваха така, както беше очаквал.
Чу стъпки и когато вратата се отвори, пое дъх. По пода затракаха ботуши. Отново го вдигнаха и му сложиха качулка и всичко потъна в тъмнина. Чу се метален звън и веригите, които го държаха вързан за пода, бяха свалени.
— Мърдай! — Някой го удари по гърба с гумена палка. Не достатъчно силно, за да счупи някоя кост или да разкъса жизненоважни органи. Просто толкова силно, колкото да му даде да разбере, че е в ръцете на хора, които не се шегуват.
Предположението на Стив за мястото, където се намираше, се оказа вярно. След няколко завоя надясно и наляво и минаване по различни коридори и през различни врати спряха на източната платформа на подземната станция под Ню Дийл Плаза. Освен шума от стъпките на хора, които се движеха наоколо, Стив дочу познатото от предишното пътуване по същата линия с Роз слабо ехо, а през двата светонепроницаеми филтъра за дишане на черната качулка ноздрите му доловиха същата антисептична миризма.
Тръгващата от Джонсън/Финикс, Аризона, на запад до Ле Мей/Джаксън, Мисисипи, и на изток с директна връзка с Хюстън/Гранд Сентрал линия на совалката Транс-Ам се водеше основното техническо постижение на Федерацията, конкурирано само от грандиозния търговски площад „Джон Уейн“ на Гранд Сентрал. Системата от тунели, пробити в земната кора през последните триста години от поколения четиринадесетгодишни трекери по време на техния дванадесетмесечен труд в бригадите на младите пионери, се състоеше от монорелсов път, по който се движеха върволици от вагони, задвижвани от високоскоростни линейни индукционни мотори. Разклонителните линии на всяка подземна гара и движението през определени интервали позволяваше да се поддържа два пъти дневно редовен курс във всяка посока. Совалката обикновено беше натоварена до тавана със стоки, но винаги имаше достатъчно свободни места за пътници. Трекерите от базите по линията не пътуваха за удоволствие, а само по необходимост. Всеки във Федерацията трябваше да направи най-малко едно пътуване като част от организирано групово посещение на мемориалната гробница на Джордж Уошингтън 1-ви в Гранд Сентрал, но всеки, който „яздеше монорелсата“, трябваше да има разрешение за пътуване, издадено от местното управление на военната полиция. За да се залавят потенциални нарушители на Кодекса, в подземната железница редовно патрулираха чорбари, които често се качваха на совалката и проверяваха пътниците.
Двутонален електронен звънец и записано на магнитна лента съобщение сигнализираха за пристигането на композицията за Рийгън/Лабок, форт Никсън/ Уърт и Хюстън/ Гранд Сентрал. Стив почувства течението, предизвикано от въздушната маса, изтласкана от тунела от пристигащата совалка. Тунел, в построяването на който лично беше участвал като млад пионер. Зачуди се как ли е в Аризона. Невидимият му ескорт бъбреше безцелно главно какво могат да правят през краткия престой в Гранд Сентрал. Стив имаше впечатлението, че са четирима, но не беше сигурен. Чу слабо бръмчене от приближаващата совалка.
— Къде ще пътува този… в горещия бокс ли? — попита един глас.
— Не, с нас — отговори друг глас.
Стив за първи път чуваше термина „горещ бокс“. Зачуди се какво ли може да означава това и реши, че трябва да е полицейски жаргон за тясно купе с лоша вентилация.
— У кого е дискът с медицинския доклад от попътната станция? — попита трети глас.
— У мен — отговори вторият глас.
— Добре. Не забравяй да го предадеш. И, Газара… никакви глупости. Записах ти два часа отпуска да разгледаш Плаза и да се върнеш тук с първия обратен курс от Гранд Сентрал. Ясно ли е?
— Тъй вярно, сър! — отговори Газара, вече идентифициран като втория глас.
Стив запомни името.
— Забравихте мемориала, сержант — каза първият глас.
— Майната му на мемориала — отговори третият глас.
— Как ли пък не — каза Газара. — Да стоим на опашка цял ден.
— Въпреки това трябва да отдадем дължимата почит.
Шумът от пристигащата совалка стана по-силен.
Сержантът от военната полиция повиши глас.
— Дилейни, имаш два часа. Ако искаш да ги прекараш в чакане да видиш петнадесетметрово лице, изсечено от бял мрамор, нямам нищо против.
Стив запомни името Дилейни заедно с това на Газара за обяснения в бъдеще.
Совалката, боядисана в червено, бяло и синьо, плавно излезе от тунела и спря приличния си на ракета нос в далечния край на перона. Пътническите и товарните врати се отвориха със съскане на въздух под налягане и веднага започна оживено товарене и разтоварване.
