Марион Мунк пак се събуди със странен вкус в устата си. Сънува толкова хубав сън — вкъщи си е, мама и татко са там и всичко е както преди. Отвори очи и установи, че още е затворена в малката, бяла, студена стая. И същата глупава, огромна рокля. Сви се под тънката завивка и заплака. Не знаеше от колко време е тук — беше трудно да разбере, защото лампите никога не угасваха. Потърси ключа за осветлението, но не намери такъв — само студени стени, без врати и без прозорци. Марион плака толкова много, че в очите ѝ почти не останаха сълзи. Тропа по стените и вика, и плака, но никой не дойде. Първоначално не разбираше защо. Нали винаги идваха, когато плаче? Или мама, или татко — винаги идваха. Както онзи път, когато имаше температура и сънува, че Мечо Пух се е превърнал в огромно чудовище и иска да я изяде. Тогава и мама, и татко дойдоха на секундата. Но тук не идваше никой. В тази стая никой не се грижеше за нея. Беше съвсем сама.
Марион Мунк пъхна палец в устата си и се сгуши на малка топка в леглото. Отдавна бе престанала да го прави, но сега пак започна. Докосна палеца си с език — стана ѝ толкова приятно и спокойно. Облиза си пръста. Имаше нещо странно на нокътя. Извади палеца си от устата и го огледа учудено. Някой беше изрязал нещо на нокътя ѝ. На него имаше резки, наподобяващи буква. Като буквата на Вивиан в детската градина, „V“. На палеца ѝ имаше „V“. Марион отново пъхна палеца в устата си и започна да изучава с език острите ръбчета на буквата.
Отначало рисуваше. Или поне се опита да рисува, но не беше толкова лесно. Нямаше на кого да покаже рисунките — освен нея тук нямаше никого. Нарисува мама и татко, и дядо. После нарисува супергероиня. Супергероинята беше жена, с която можеше да говори и която щеше да се грижи за нея. След това престоят ѝ тук стана малко по-лек. Сякаш в бялата стая дните не течаха. Вкъщи винаги имаше сутрин и ден, и вечер, и лесно се разбираше кога се случват нещата, но тук това бе невъзможно. През цялото време беше светло и не се чуваха никакви звуци. Освен когато идваше храната през отвора в стената — същия, в който бе стояла тракащата маймуна. Храната бе странна и неособено вкусна, но въпреки това тя винаги я изяждаше, защото беше невероятно гладна. Понякога имаше и шишенце сок, но най-често само вода. Беше много глупаво да яде, защото после ѝ се ходеше до тоалетна. А в стаята нямаше тоалетна, само кошче за боклук и миришеше много лошо. Марион си направи малък капак от хартия от блокчето за рисуване и тогава спря да мирише чак толкова силно. Но изпадаше в ужас винаги когато се налагаше да го вдигне и да седне, защото там вече се бе събрало доста и беше много гнусно.
Макар че през цялото време бе светло, не ѝ беше трудно да заспива. Всеки път се случваше едно и също. Щом се наядеше, заспиваше. А нито веднъж не се почувства изморена. Сякаш ѝ се доспиваше от храната. Сякаш беше някаква вълшебна храна или нещо подобно. Добре помнеше Алиса в Страната на чудесата, с която ставаха странни работи, след като изяде нещо — ставаше ту голяма, ту малка, значи вълшебна храна съществува. Възможно ли бе храната да е вълшебна, въпреки че имаше неприятен вкус?
Марион облиза резката на нокътя си и точно в този момент чу как нещо пак се раздвижва в стената. Брр, врр, вълшебната храна идваше, спускаше се при нея през стената. Стана и се приближи до дупката. Чакаше храната да се приземи. Вече познаваше звука. Брр, врр, брр, врр и дзън. Тогава можеше да отвори и да види какво е яденето. Най-често беше картофено пюре, моркови и зелените неща, които не обича. Карфиол. Не, броколи. Никога пица или наденички, или доматена супа, никога любимите ѝ неща. Марион чакаше звънтящия звук с палец в устата. Никога не чуваше асансьорът да се качва, това наистина беше странно. Той се спускаше. Тя изваждаше храната, изяждаше я и после асансьорът пак се спускаше. Защото беше спала, затова ли? Сигурно това е причината. Заспиваше от вълшебната храна, а после асансьорът в стената се качваше, сигурно беше така.
Чу се „дзън“. Марион Мунк отвори капака, за да види какво има за ядене. Този път я очакваше и шишенце сок, това поне беше хубаво. Обаче храната изглеждаше много зле. Някакви картофени неща и пак зелените. Броколи. Взе чинията и шишенцето от асансьора и седна на стола до бюрото. Порови в храната с вилицата, доставена с нея. Всъщност нямаше апетит. Не ѝ се ядеше, само ѝ се плачеше. Усети напиращите сълзи, но стисна устни. Нямаше никакъв смисъл да плаче. Не и в тази стая. Тук не идваше никой. Без значение колко сълзи пролива. Все пак не успя. Да ги задържи. Седеше с вилицата в ръка и гледаше как сълзите ѝ капят в чинията пред нея.
