Вечер в Осло в края на април, всъщност все още бе прекалено студено за бира навън, но топлината от нажежената лампа до масата помагаше. Миа си даваше сметка, че е напълно безсмислено да сядат вътре с Холгер — щеше да пуши през цялото време, беше по-добре веднага да се настанят удобно навън. Метна одеяло върху бедрата си и попита:
— Какво си поръчал?
— Минерална вода и сандвич, а за теб — една бира. Не знаех дали искаш още нещо.
— Не, благодаря. Бира стига — одобри тя.
Холгер огледа очарователния двор в селски стил.
— Отдавна не съм идвал тук.
— Аз също — усмихна се Миа.
И двамата помнеха кога за последен път са идвали, но никой не искаше да го каже. Достатъчни бяха един поглед и едно кимване. Седяха тук, на същата маса, преди няколко години, докато се разглеждаше служебно ѝ провинение. Миа беше изключително потисната и можеше да говори единствено с него. Някакъв фотограф от „Дагбладе“ бе успял да ги открие и започна да ги снима, не ги оставяше на мира. Холгер го бе отпратил любезно, но решително. Миа се сети за тази случка и се усмихна. Постъпката му беше наистина рицарска. Имаше нужда от него тогава. Сега той я бе помолил да дойде.
— Нямам намерение да драматизирам, но не исках да говорим за това по телефона. В смисъл, не е нещо сериозно, не е толкова важно, колкото разследването, но все пак имам нужда от съвета ти — обясни Холгер.
Появи се сервитьорката с поръчките. Вода „Фарис“ и сандвич със скариди за Холгер, бира за Миа.
— Заповядайте. Ако ви трябва още нещо, само кажете — любезно ги подкани момичето и се скри.
— А и не сме отпразнували, че се завърнахме. — Холгер вдигна чашата си. — Наздраве.
— Наздраве — усмихна се Миа и отпи глътка бира.
Не искаше да си признае, но бирата имаше превъзходен вкус. Беше наясно колко е важно да внимава, ала точно сега ѝ бе все едно. Заслужила си беше да поразпусне. Холгер си изяде сандвича мълчаливо. После избута чинията настрани и запали още една цигара.
— Намерихте ли нещо във вещите на Бакен?
— Лаптоп и айфон.
— Имаше ли нещо интересно?
— Още не знам. В момента Габриел ги проверява.
— Как ти се струва той?
Миа сви рамене и отпи от бирата.
— Не съм разговаряла много с него, обаче изглежда добро момче. Няма опит, но това не е непременно нещо лошо.
— Аз го ценя. — Холгер изпусна дим във въздуха. — Хубаво е да наемем някого от другата страна. Нов поглед, необременен от полицейския начин на мислене. Ние ставаме невъзмутими с времето, съгласна ли си?
— Възможно е. Във всеки случай изглежда си разбира от работата.
Холгер се усмихна.
— Хе-хе, меко казано е способен. Получих името му от МИ-6 в Лондон, дешифрирал е кода — сещаш ли се, задачата, дето бяха пуснали в интернет миналата година.
Миа сви рамене.
— Да, вярно, за известно време беше напуснала цивилизацията. Знаеш ли впрочем кой е министър-председател?
Миа пак сви рамене.
— Има ли значение?
Холгер се засмя и махна на сервитьорката.
— Още нещо? — попита усмихнатото момиче.
— Имам нужда от ябълков сладкиш със сладолед. Ти искаш ли бира?
Миа кимна.
— Ябълков сладкиш и пиво — повтори момичето и пак се изгуби.
— Чисто професионално при всички положения е на висота, въпросът е само дали ще се справи с полицейската работа.
— Кой всъщност се справя? — усмихна се Миа.
— Да, имаш право — съгласи се Холгер. — Но, да, във всеки случай адски се радвам, че пак сме в града и ти си тук. Онзи ден говорих с Микелсон. Всички са пощурели заради този случай. На карта са сигурността на държавата и доброто име на полицията и, знаеш ли, явно има силен натиск от висши постове да приключим с това възможно най-бързо. Обаждат се всеки ден от управлението, за да питат за новини.
— Хубаво е, че се е размърдал — похвали го Миа.
Тя допи половинлитровата халба и извади таблетка за смучене. Сервитьорката донесе ябълковия сладкиш и втората бира. Миа изчака Холгер да го опита и чак тогава отпи. Пазеше се да не изглежда прекалено лакома за алкохол. Все пак не бе тук на чашка, а Холгер я беше повикал да говори с нея.
— Спомена нещо за семейния ви адвокат.
— Да, дявол да го вземе — въздъхна той. — Не знам всъщност откъде да започна. Както ти казах, не е нещо сериозно, но ми се събра много напоследък. Мириам ще се омъжва и…
— Я виж ти, колко хубаво! Не знаех.
Миа много се зарадва. Харесваше Мириам. Когато се запознаха, веднага си допаднаха. Знаеше за малко особените отношенията между нея и баща ѝ, но очакваше с течение на времето те да се изгладят.
— О, да, страхотно е — съгласи се Холгер.
— Още е с Юханес, предполагам? Той завърши ли си медицинското образование?
Холгер кимна.
— Специализант е. Една година е в университетската болница в Осло, „Юлевол“.
— Боже, върви му. Мислех, че повечето попадат в провинцията.
— Момчето има късмет — усмихна се кисело Холгер. — Е, това е добре. Чудесен младеж! Надяваме се успехът му да зарази Мириам.
— Какво искаш да кажеш?
Холгер Мунк не отговори веднага.
— Не знам. Първо беше английски, после се отказа. След това пробва литература, и това не беше за нея.
— Не записа ли журналистика?
Холгер потвърди и лапна още едно парче сладкиш.
