След няколко минути пътуваше на север по 405-а в средно натовареното движение на късната сутрин. Тук магистралата бе издигната над нивото на земята и имаше хубав изглед към кулите на Сенчъри Сити, издигащи се от дясната му страна, и планините Санта Моника право напред. Джипиес приложението му показваше, че остават петдесет и осем минути, докато стигне в кънтри клуб „Пясъчния каньон“. Пусна си радиостанция Кейджаз и хвана версията на Шели Бърг Трио на старата песен на Бийтълс „Блакбърд“.
Усили звука. Беше хубава музика за шофиране.
Балард си каза да не се ядосва на Бош. Знаеше, че като го е вкарала в екип, това няма да го направи отборен играч. Просто не му беше в ДНК-то. Стана и отиде до работното му място. Пакетът за случая Уилсън, който бе съставила за него, лежеше на бюрото му. Той й бе казал, че ще си получи анализа до края на деня, но това нямаше да стане, ако делото не беше у него, за да го прегледа. Тя взе купчината и се върна на мястото си. Щом Бош не искаше свърши работата, щеше да го направи тя.
Когато разпределяше задачите по делото, бе оставила за себе си дигиталните медии, свързани с Лора Уилсън. Първоначалните следователи бяха свалили данните от лаптопа и телефона на жертвата на флашки, които бяха прибрани в джоба от вътрешната страна на корицата. Балард бе прегледала материалите на всяка флашка по-рано и бе планирала да се заеме по-задълбочено с тях. Но реши да остави тази дигитална работа за по-късно и първо да прегледа материалите, които бе дала на Бош.
Тъй като вече бе изучила подробно докладите на криминалистите и снимките от местопрестъплението след свързването на случаите Пърлман и Уилсън, реши този път да подходи различно. Независимо дали се намират лично на местопрестъплението или разглеждат снимки, следователите винаги се съсредоточават върху централния обект — тялото. Тези снимки бяха също толкова ужасни за гледане като онези на Сара Пърлман. Тялото на млада жена, насилено по множество начини. Натюрморт от откраднати надежди и мечти. Балард реши да ги остави и да започне отвън навътре.
Полицейският фотограф бе работил щателно и бе направил десетки снимки на обстановката, които показваха целия дом на жертвата — в най-големи подробности — по времето на убийството. Те включваха снимки на съдържанието на килери, шкафове и чекмеджета и на фотографии в рамки по стените. Всичко това осигуряваше на следователите леснодостъпна картина на цялата обстановка на мястото на убийството. Също така им позволяваше да разберат по-добре жертвата, като видят как е подредила дома си. Даваше им представа за нещата, които са били важни за нея приживе.
Макар че апартаментът на Уилсън имаше само една спалня, мястото за складиране на дрехи и други принадлежности бе предостатъчно. Балард прехвърляше бавно снимките, като увеличаваше частите, които привличаха вниманието й. Дрехите в дрешника показваха, че или Уилсън е отделяла голяма част от доходите си за своя тоалет, или парите за гардероба й бяха част от подкрепата, получавана от родителите й или други познати. Нищо в данните не сочеше, че по онова време е имала приятел. Имаше профили в две нови за времето социални медии — Майспейс и Фейсбук — но Балард ги бе прегледала по-рано и те не показваха Уилсън като холивудска купонджийка. Тя, изглежда, се бе заловила сериозно с петгодишния си план и богатият набор от дрехи и обувки в апартамента й най-вероятно беше част от това. Няколко видеозаписа на прослушвания на компютъра й показваха, че често се е пробвала за малки, но изискани роли в киното и по телевизията. Във всички случаи се бе обличала в съответствие с ролята и сега Балард разглеждаше дрешника, в който Лора бе събрала тези костюми. В това имаше нещо депресиращо — че тази млада жена е имала план, че се е трудила усърдно над него, подготвяла се е, стояла е пред огледалото на вратата на дрешника, за да се увери, че изглежда точно както трябва за ролята, и цялата тази амбиция й е била отнета в една ужасна нощ на насилие. Балард се закле пред себе си, че никога няма да прибере това дело обратно на полицата. Че каквото и да стане, ще работи по случая — докато изобщо работи по случаи.
Емоцията на момента я завладя и я накара да се върне към делото, за да намери страницата с информацията за връзка. Като най-близки роднини бяха посочени родителите й, Филип и Хуанита Уилсън в Чикаго. Според кратките описания Филип бе член на гражданския комитет на четиринайсети район, а Хуанита бе учителка. Балард знаеше, че ще отвори стари рани, като им се обади, но също така знаеше, че родителите никога не превъзмогват смъртта на детето си на каквато и да е възраст. Балард искаше те да знаят, че делото вече не стои на полицата и по него се работи.
Тя позвъни на номера и той все още работеше след седемнайсет години. Обади се възрастна жена. Ако Лора Уилсън бе жива, щеше да е над четирийсет, което означаваше, че родителите й са поне на шейсет, а може би и по-възрастни.
— Госпожа Уилсън?
— Да, лосанджелиската полиция ли е?
