Мястото му се намираше по средата на евтиния салон и в багажните отделения над главата му нямаше място за неговия сак. Той го натъпка под предната седалка, така че не остана много място за краката му. В тази теснотия му се наложи да се извърти странично, за да извади телефона от джоба си. Бяха минали близо три години, откакто се бе качвал на самолет, и той осъзна, че изобщо не му е липсвало.
Дъщеря му беше вечерна смяна, затова той смяташе, че трябва да е будна, но още да не е започнала работа. Тъкмо се канеше да й се обади, за да я уведоми за пътуването си, когато получи обаждане от неизвестен номер.
— Бош.
— Оставете сина ми на мира.
Гласът беше женски и Бош веднага позна чий е. Обърна се към прозореца и заговори тихо, за да не го чуят.
— Госпожо Уолш? Той…
— Просто не го замесвайте в това, разбрахте ли? Вие сте го ударили! Ударили сте сина ми!
— Защото си го заслужаваше. Вижте, знам, че той е бил човекът, нахлул в къщата ви. Или сам ви го е казал, или сте разбрали по-късно, но вече сте били извикали полиция. Затова когато са се появили отпечатъците на Макшейн, вие с радост сте приписали обира на него, така че полицията да не търси сина ви.
— Не знаете за какво говорите.
— Мисля, че знам, Шийла. В момента съм малко зает, но ще поговорим много скоро. Искам да чуя истината как отпечатъците на Макшейн са се озовали там.
— Не се приближавайте до мен, нито до сина ми. Имам адвокат и той ще ви съди, докато ви докара до просешка тояга.
— Чуйте ме, Шийла…
Тя затвори.
Бош се замисли дали да не й се обади, но реши да не го прави. Явно разговорът му със сина й я бе уплашил, а той точно това искаше. Щеше да я остави да се поизмъчва малко, а после щеше да цъфне на вратата й, пък майната му на адвоката.
Огледа се. Самолетът още не бе помръднал и на пътеката нямаше стюардеси, които да му кажат да изключи телефона си, така че той бързо се обади на дъщеря си.
— Здрасти, татко.
— Как си, Мадс?
Точно тогава по високоговорителя над главата му загърмя гласът на помощник-капитана, който се обърна към пътниците, за да им съобщи подробности за летателния план и часа на пристигането.
— Извини ме за момент — каза Бош.
Пилотът обяви, че полетът ще продължи четири часа и ще кацнат на летище „О'Хеър“ в Чикаго в осем вечерта централно време, с двата часа изместване.
— Добре — каза Бош. — Извинявай.
— На самолет ли си? — попита дъщеря му.
— Да, отивам в Чикаго. Всеки момент ще излетим.
— Какво има в Чикаго?
— Работя по един случай. Рене Балард ме вербува за новия отдел „Неприключени следствия“.
— Шегуваш се. Защо не ми каза?
— Ами, аз всъщност започнах тази седмица. Исках първо да видя как ще потръгне и после щях да ти кажа.
— Татко, сигурен ли си, че трябва да го правиш? Иска ми се да ми беше казал, преди да се съгласиш.
— Да, сигурен съм. Това е, за което ме бива, Мадс. Знаеш го.
— И тя вече те праща в Чикаго по някакъв случай.
— Става дума за съвсем обикновена задача. Трябва да взема една улика. Ще отсъствам само една нощ, но исках да ти се обадя, да проверя как вървят нещата.
— Рене с теб ли е?
— Не, отивам сам. Само взимам уликата и се връщам. Няма нищо опасно. Дори пистолет не нося.
— И все пак не бива да правиш такива неща сам. Защо просто чикагската полиция не ти я прати?
— Дълго е за обясняване, но наистина не е нищо особено, Мади. Отивам и се връщам. Даже нямаше да остана да нощувам, ако можех да замина по-рано. Така че не се тревожи за мен. Ти как си? Как е в ОСП?
Тя наскоро бе назначена в отдел „Специални проблеми“ в Холивудския полицейски участък. Този отдел прилагаше полицейска стратегия да атакува горещите точки на престъпност, като насища проблемния район с увеличени патрули, а също и с други тактики, насочени към специфичните тенденции в престъпността. Това бе много желано назначение за младите полицаи, защото не се състоеше само от униформени задължения. Включваше също цивилно наблюдение, както и операции с примамка. Бош знаеше, че дъщеря му е особено горда, че е получила назначението по-малко от година след като се дипломира от полицейската академия.
— Всичко е наред — каза Мади. — Цяла седмица работя като примамка на „Мелроуз“. Имат проблем с кражбите на чантички от преминаващи превозни средства. Но засега без резултат.
Бош си представи дъщеря си, вървяща по тротоара на модната търговска зона с чантичка, висяща леко на рамото й от страната на бордюра, докато чака крадците да се приближат, да я грабнат и да отфучат.
— Яко. Само ти ли си, или има и други примамки?
— Само аз и два екипа за следене.
Бош се зарадва да чуе, че тя е единствената примамка. Не искаше следящите екипи да се съсредоточават върху някой друг.
Самолетът потегли рязко и започна да се отдалечава от изхода на летището.
— Май трябва да затварям, тръгнахме.
— Добре, татко. Пази се и ми се обади, като се върнеш.
— Ти също се пази. Прати ми есемес, като хванете лошковците, става ли?
— Добре.
Затвориха.
