— Когато нещата взеха да се навързват около Хейстингс, аз го проверих. Пърлман е направил уебсайт за своите избиратели и в него има раздел за екипа му. Снимки, кратки биографии, спектър на задълженията, всякакви такива. За Хейстингс пише, че е ветеран инвалид, и аз си помислих за кръвта в урината и рака. Крамър ми каза, че когато Хейстингс се включил в първата им кампания, току-що бил напуснал военна служба.
Бош се замисли. Това можеше да доведе до откриване на друга връзка на Хейстингс със случая.
— Познавам един човек от военния архив в Сейнт Луис — каза след малко. — Той може да извади служебното му досие и да види какво има в него.
— Значи ще се заемеш и с това?
— Мисля, че всичко, свързано с Хейстингс, трябва да се разработва далеч от офиса.
— Прав си.
— Какво друго?
— Доколкото знам, това е.
— Тогава защо не се върнеш в „Амансън“, а аз ще дойда малко по-късно. Първо ще поседя тук и ще се обадя в Сейнт Луис. Знаем ли рождената дата на Хейстингс?
— Ще ти я пратя. Взех я днес от регистъра на МПС, защото исках да науча домашния му адрес.
— Онзи със смокингите каза ли в кой вид войски е служил Хейстингс?
— Каза армията, но вероятно се изрази общо.
— Ще кажа на моя човек да започне оттам.
Балард се бе загледала в телефона си, за да изкара рождената дата на Хейстингс. След като я прати на Бош, вдигна глава и погледна през предното стъкло. Срещу нея бе изоставеният мол.
— Какво е станало с това място? — попита тя.
— Изоставиха го преди повече от двайсет години — каза Бош. — След като авиокомпаниите се изнесоха от този район и от Международното летище Лос Анджелис, настъпиха трудни времена за мола. Затвориха го и си седи тук празен. Сега го използват да снимат филми в него.
— Странно — голям празен мол като този.
— Да.
— Добре. Ще се видим в „Амансън“.
— Ще дойда.
Тя потегли през празния паркинг към изхода.
Бош си извади телефона и потърси в указателя номера на Гари Макинтайър, военен следовател в Националния център за досиетата на военнослужещите в Мисури. Беше контактувал с него за няколко случая през годините. Знаеше, че той с готовност ще му помогне, стига да е още там.
Отговори му женски глас.
— Търся Гари Макинтайър — каза Бош.
— Гари вече не работи тук — отвърна жената. — Аз съм следовател Хеник. С какво мога да ви помогна?
— Обажда се Хари Бош, Лосанджелиско полицейско управление. Обикновено работя с Гари. Трябва ми служебното досие на един заподозрян в разследване на двойно убийство.
— Гари отдавна не е тук. Как казахте, че ви е името?
— Хари Бош.
— Чакайте да видя дали ви е включил в списъка на познатите, който ми остави.
— Трябва да е.
Бош чу тракане на клавиатура, после няколко секунди тишина, преди Хеник да съобщи какво е открила.
— Записал е, че работите за полицейското управление в Сан Фернандо.
— Изкарах там няколко години, после се върнах в Лос Анджелис. Сега се занимавам с неприключени следствия.
— С какво мога да ви помогна?
— Искам да получа досието на човек на име Нелсън Хейстингс, дата на раждане шестнайсети март седемдесет и шеста.
— Добре, записах го.
Сега идваше трудната част. Бош имаше нужда от тази информация час по-скоро и трябваше да се поумилква на Хеник, за да си спечели сътрудничеството й.
— Казахте, че името ви е Хеник, така ли? — попита той. — Искам да го променя в телефонния си указател.
— Да, сър — отвърна тя.
— Може ли да го кажете буква по буква? Искам да съм сигурен, че съм го записал правилно.
Тя му го издиктува.
— Благодаря. А първото име?
— Сара.
— Добре, Сара, за какъв срок говорим за тази работа? Защото времето ме притиска.
— Ами, вкарах ви в списъка. Обикновено обработваме исканията по реда на постъпването им. В какъв смисъл ви притиска времето?
— Ако сме прави за този човек, той е сериен убиец. Трябва да го пипнем, преди да е убил още някого. А военното досие ми е нужно, за да проверя дали може да е присъствал на определени места в определени години. Като го получим, ще започнем да затягаме мрежата и ще го приберем, преди да е наранил още някого. Никой не иска такова нещо на съвестта си. Нали ме разбирате?
Настъпи миг мълчание, преди Хеник да отговори.
— Разбирам — каза тя. — Дайте ми двайсет и четири часа и ще ви потърся. Гари има номера и имейл адреса ви тук. Още ли са същите?
— Същите са — отвърна Бош. — Значи… утре е събота. Тези двайсет и четири часа към понеделник ли се прехвърлят, или мислите, че ще узная нещо утре?
— Утре съм дежурна. Би трябвало да се чуем.
— Много ви благодаря, Сара.
Бош затвори, потегли през паркинга и се насочи към центъра „Амансън“.
Балард се бе върнала на работното си място и съставяше бележки за разговора си с Крамър, когато Бош се приближи зад стола й и остави пред нея пликчето за веществени доказателства, в което бе запечатана значката от кампанията.
— Какво е това? — попита тя.
— Улика — каза Бош. — Трябва да я пратиш час по-скоро в лабораторията за вземане на отпечатъци.
— Знам какво е. Как го взе?
— Не исках да чакам да се завъртят колелцата на бюрокрацията. Отидох до Чикаго и го прибрах.
Сега Балард повиши глас.
— Ходил си до Чикаго?
— Току-що го казах.
