Нараняванията му бяха малки, макар строго погледнато да бе прострелян. Имаше натъртени ребра, контузия на коляното и множество малки порязвания от летящи парченца стъкло, а един куршум бе разкъсал върха на лявата му ушна мида. На това му се викаше разминаване на косъм. Ако куршумът бе с няколко сантиметра по-точен, Бош щеше да прекара нощта в моргата. За това определено беше благодарен. А иначе бе по-скоро разстроен. Тед Ролс бе мъртъв и всичките му тайни вероятно бяха умрели заедно с него.
Раната бе почистена и зашита с черен конец от лекаря в спешното, който ненужно го предупреди да не спи върху това ухо. Бош дочуваше много суетня и медицински приказки в другите оградени със завеси кабинки за прегледи, но никой не бе дошъл да го види вече над двайсет минути. Той реши, че ще почака още петнайсет, преди да дръпне завесата и да каже на сестрата, че трябва да се връща на работа.
Но не се стигна дотам. Пет минути преди определения от него срок завесата се разтвори и влезе Мади, с униформа. Беше далеч от района си.
— Татко!
Бош стана и се прегърнаха, като той се постара да предпази раненото си ухо.
— Добре ли си? Рене ми се обади.
— Добре съм. Всичко е наред. Наистина.
Тя се отдръпна и погледна първо лицето му, а после ухото му.
— Сигурно боли.
— Ъъъ, отначало болеше, но сега е добре. Докторът каза, че там няма много нервни окончания.
Докторът не му беше казвал подобно нещо, но Бош не искаше дъщеря му да се тревожи.
— А онзи е мъртъв, така ли?
— За жалост — отвърна Бош. — Искахме да говорим с него, но сега…
— Е, вината не е твоя. Говори ли вече с ОВР?
Отдел „Вътрешни разследвания“ на Лосанджелиското полицейско управление щеше да разследва действията му, макар че стрелбата бе станала в Санта Моника. Тамошното управление също щеше да проведе свое разследване.
— Дадох предварителни показания на място — каза Бош. — Но знам, че ще има още разпити. Вероятно те още са там и търсят свидетели, камери, такива ми ти работи.
— Налага ли се да пренощуваш в болницата? — попита Мади.
— Не. Чаках доктора да дойде и да ме освободи. Щом го направи, се махам оттук. Ти не трябва ли да патрулираш в Холивуд?
— Капитанът ме пусна, като разбрахме какво е станало. Много се радвам, че си добре.
— Благодаря, Мадс. Впрочем, знаеш ли какво, колата ми още е на местопроизшествието и не мисля, че ще си я получа в скоро време. Ако се измъкна оттук, ще можеш ли да ме хвърлиш до вкъщи?
— Разбира се. Но Рене е в чакалнята и каза, че трябвало да говори с теб след мен. По случая, така каза.
— Добре, тогава ще поискам от нея да ме откара и ще говорим в колата.
— Сигурен ли си?
— Да, не се тревожи. И ако трябва да се връщаш на работа, можем да говорим по-късно.
— Ще се обаждам да проверявам как си.
— Даже не знаех, че работиш в неделя.
— Да, сега съм от четвъртък до неделя.
— Супер. Тогава навярно можем да обядваме заедно утре или във вторник. Имам чувството, че коляното ще ме боли прекалено силно, за да искам да седя на бюро.
— Хммм, да, става.
Съгласието й прозвуча колебливо.
— Просто не те виждам много напоследък — каза Бош.
— Знам — отвърна тя. — И вината е моя. Много съм заета. Но добре, хайде да го направим. Ще ти се обадя сутринта и ако те боли прекалено много, ще остане за вторник.
— Много ще се радвам, Мади.
— Чао, татко. Обичам те. Радвам се, че си добре. Наистина.
И го прегърна пак.
— И аз те обичам — отвърна Бош.
— Ще отида при Рене и ще й кажа, че си свободен — каза тя.
После излезе.
Сега Бош чакаше и лекаря, и Балард. Протегна предпазливо пръст към ухото си, за да провери дали може да го огъне, без болка да прониже мозъка му.
— Не го пипайте.
Бош се обърна и видя, че лекарят от спешното е влязъл. Отиде до една мивка и си изми ръцете, после се приближи до Бош. Огледа шевовете на ухото му.
— Ще изглежда доста кофти известно време, но нещо ми подсказва, че това не ви вълнува особено.
— Единственото, което ме вълнува в момента, е да се махна оттук — отвърна Бош.
— Е, свободен сте да си вървите. Оставил съм рецепта за вас в аптеката на болницата. Взимайте лекарството само за успокояване на болката. Ако няма болка, не го взимайте. Така ще останете бодър.
— Ясно. Благодаря ви, докторе. Задължен съм ви.
— Просто си върша работата, както и вие вашата. Но е хубаво да се върнете след няколко дни, за да погледна раната и да се уверя, че няма инфекция.
— Ще дойда. Благодаря. Ами шевовете?
— Ще ги проверим, като дойдете, но мисля, че ще се наложи да останат по-дълго. Не искам ухото ви да клепне като на кучето ми.
— Ясно.
След десет минути Бош беше в колата на Балард и излизаха от паркинга за линейки пред спешното. Той бе решил да не взима лекарството и да притъпява болката с народни методи.
— Хайде да те закараме вкъщи — каза Балард.
— Да минем първо покрай местопроизшествието — предложи Бош. — Искам да го видя.
— Хари, те няма да те искат там.
— Само ще минем, няма да спираме. Отклонението от пътя е максимум пет минути.
— Добре. Но никакво спиране.
— Отдел „Вътрешни разследвания“ на Санта Моника не иска ли да говори с теб?
— Вече говориха. Утре ще продължим, но засега ми разрешиха да си вървя.
