През следващите две секунди милион мисли се сблъскаха в главата на Уикинс, но той осъзна само две. Едната беше мигом да побегне към Оксфорд и да предупреди приятелите си. А другата — да се втурне в стаята и да грабне сферата.
Докато Уикинс стигне до Нютон, ученият бе успял да стане и да се приготви за удара.
За почти петдесетгодишен човек, прекарал целия си живот над книгите, беше учудващо подвижен. Уикинс се хвърли към него, но Нютон се отмести и той изгуби равновесие и едва не падна. Все пак успя да се хване за масата до камината. Бързо се обърна и видя, че Нютон взима куп хартии от една съседна маса.
— Исак, не! — извика Уикинс. — Моля те… ти не знаеш какво…
Но Нютон сякаш не го забелязваше. Уикинс изведнъж осъзна, че напразно си хаби думите, и вълна от гняв заля цялото му същество. Той се хвърли напред и сграбчи Нютон за рамото. Ученият се извърна и Уикинс се олюля. Видя сферата, която съквартирантът му здраво държеше в дясната си ръка, а после същият този десен юмрук се понесе към лицето му. Той едва успя да се дръпне, извъртя се встрани и удари Нютон по лицето, одрасквайки бузата му. Нютон изрева и заслепен от ярост, заби юмрук право в челюстта му.
— Тя е моя — изрева той с изцъклени очи.
Уикинс залитна и се блъсна в лавиците с книги, удари силно главата си. Няколко стъкленици и бутилки се олюляха и паднаха. Всички се пръснаха на пода, с изключение на една, в която имаше жълтеникава течност. Беше с надпис „Витриол“. Тя падна на рамото на Уикинс, тапата се измъкна и течността се разля по ръката му. Той изпищя от болка, а Нютон, с разкривени от ярост черти, го ритна в лицето. Уикинс се свлече на пода в безсъзнание.
Когато се свести, беше съвсем тъмно. Огънят в камината бе загаснал, беше студено и във въздуха се носеха натрапчиви миризми. Най-страшното беше, че ясно долавяше миризмата на изгорена плът.
Изправи се. Болката в главата едва не го повали отново на колене. Ръката му пулсираше. Дотътри се до другата стая. Там беше малко по-светло. Луната бе изгряла и всичко беше окъпано в сребърно сияние.
Платът на ризата му бе изгорял, а ръката му беше зачервена и на мехури. Отиде до съда с вода на перваза, натопи в него една риза, която лежеше наблизо, и я сложи върху ръката си.
Значи Нютон се беше добрал до рубиновата сфера. Това беше по-ужасно и от най-лошия му кошмар. Опита се да се съсредоточи — въпреки болката. Влажната материя помагаше, но не много.
Спомни си, че Нютон има часовник в стаята, и отиде да го погледне. Беше минало четири след полунощ. Сигурно дълго бе лежал в безсъзнание. Изруга, загреба вода в шепи, нажабурка си устата и изплю почервенялата течност в съда.
Отново се опита да подреди мислите си, но болката продължаваше да ги заглушава. Нютон беше изчезнал. Сигурно вече наближаваше Оксфорд или пък бе отишъл другаде да се подготви. Съвпадът беше след по-малко от двадесет и четири часа. Какво да направи? Можеше да изпрати съобщение до Оксфорд, но как да се довери на куриер за такъв сериозен въпрос? А и какво точно да съобщи?
След няколко минути, метнал чантата през рамо, облечен с палтото и с шапката на главата, вече бързаше към конюшнята.
Конярчето не беше много доволно че го вижда, но когато получи за услугите си цял шилинг веднага се ободри. Нютон бил минал вечерта, каза момчето, но както винаги мълчал и изглеждал дори още по-сърдит от обикновено.
Уикинс избра една кестенява кобила, най-добрия кон на разположение в момента, и даде таксата на момчето в запечатан плик, за да я предаде на касиера. Каза му също да не се притеснява, защото сам ще обясни всичко на главния коняр, като се върне след няколко дни. В момента имал неотложни дела, за които трябвало да се погрижи незабавно, и не можел да губи нито миг. После изкара кобилата от конюшнята, мина през портите и отпраши по пътя. Едва се държеше на седлото.
В Икуел, село на шейсет мили на запад от Кембридж, смени кобилата с един сив кон, с който мина през Брил, Хортън и Стъдли и накрая Айслип, преди да поеме по пътя, който щеше да го отведе до източните порти на Оксфорд. След час и половина беше пред стените на града. Мина по Мъртън Стрийт, слезе от коня и даде юздите на едно момче, което да го отведе. После тръгна право към Юнивърсити Колидж.
— По дяволите! — възкликна Робърт Хук. — Чумата да го тръшне дано.
И смръкна огромна доза енфие.
