Кабинетът на главен инспектор Мънро беше студен и неприветлив като самия него. Бюрото му заемаше една трета от стаята и беше празно, ако не се броеше супермодерният компютър, двата телефона и поставката с химикалки. По стените нямаше картини и снимки, едно почти умряло растение спускаше листа от почти празната секция. Два изтъркани стола бяха поставени в двата края на бюрото, с лице към пластмасовия въртящ се стол на Мънро. Но не това забелязваше първо посетителят, а мириса: неприятна смесица от миризми на храна за бърза консумация. Явно, помисли Лора, докато сядаше на стола, предложен й от главния инспектор, Мънро беше човек, за когото истинският обяд е загуба на време и пари.
Едната стена на стаята беше от стъкло. Зад нея се виждаха работните помещения на другите служители в управлението — там по стените висяха всякакви карти и диаграми. Работеха компютри, светеха екрани, по бюрата седяха униформени и цивилни полицаи, едни загледани в екраните, други с кафе в ръка, трети облегнати назад в столовете си, с крака върху бюрата. Някои разговаряха оживено с колегите си, преглеждаха документи, пишеха в бележници, щракаха по клавиатури или говореха по телефона.
Беше 19:45, но тази сцена явно можеше да се наблюдава по всяко време на денонощието. Беше светло, шумно и кипеше усилена дейност. Без значение кой е градът, полицейските участъци, както Лора знаеше от личен опит, никога не спят.
Почти се сепна, когато осъзна, че Мънро и Филип са вперили поглед в нея.
— И така, госпожо Нивън — започна Мънро, забил черните си настойчиви очи в нея. — Твърдите, че разполагате с информация, която ще подпомогне моето разследване.
Гласът му издаваше само малка част от скептицизма и раздразнението, които Лора беше сигурна, че изпитва. Беше срещала хора като него, дори твърде често. Мънро беше типичен представител, британски еквивалент на коравите американски ченгета, с които бе работила като криминален репортер. Мъжете като главния инспектор не се поддаваха на женските оръжия, които тя иначе така успешно използваше в мъжка компания, и не се впечатляваха от таланта й да убеждава и да постига своето, който при други обстоятелства й вършеше чудесна работа. От друга страна обаче тя ясно съзнаваше, че хората като Мънро са най-добрите полицаи. Те всички сякаш нямаха личен живот или емоционални проблеми, нищо, което да ги направи уязвими или да ги отклони от непосредствената задача.
— Да — отвърна Лора. — И мисля, че е важна.
— Слушам ви.
Лора погледна Филип, за да се увери, че не е размислил относно идеята да разкажат цялата история на полицията, и започна да обяснява какво е открила, какво е показало търсенето в almanac.com и какво се очаква да се случи, а именно — петорен съвпад. Главният инспектор запази безизразното си изражение, само от време на време леко смръщваше чело, за да покаже, че въобще я слуша. Когато Лора свърши, той се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. Ръкавите на сакото му се вдигнаха нагоре — изглеждаха толкова тесни, сякаш всеки момент ще се пръснат.
— Астрология.
Тази единствена дума излезе от устата му със закръглените гласни, характерни за графствата около Лондон, така че „о“-то прозвуча като ехо в кух дъб. Мънро заби поглед в тавана.
— Знам какво си мислите. Признавам, че звучи малко… странно… да кажем, но…
— Смятате, че нашият убиец действа по график, начертан от звездите, някакъв луд, който убива по внимателно подготвен план?
— Да.
— И само защото сте открили няколко съвпадения?
Лора се наежи.
— Знам — каза Мънро и вдигна ръка, за да я спре. — Знам, госпожо Нивън, вие смятате, че това не са съвпадения.
— Господин главен инспектор, смятам, че тези факти са повече от съвпадения — намеси се Филип. — Аз самият не вярвам в астрологията, в случай че си задавате този въпрос. А знам, че и Лора е доста скептична.
— Вижте, господин Бейнбридж, госпожо Нивън, разбирам накъде биете. Ясно ми е, че не е необходимо да си запален астролог, за да решиш, че един убиец убива съобразно правилата на тази, да я наречем, наука. Но не мислите ли, че залагате твърде много на няколко факта, които могат да имат и множество други обяснения?
Докато пътуваха насам с колата, Филип беше предупредил Лора, че Мънро не е човек, когото лесно можеш да убедиш в каквото и да било. Всъщност, бе добавил той, изобщо не бил лесен човек, точка.
— Какви например? — предизвика го Лора.
— Убиецът може да оставя лъжлива следа. Може нарочно да ни кара да мислим, че действа по някакъв налудничав график, само за да ни дразни. Или, най-елементарно, както вече казах, може да става въпрос просто за съвпадение.
— Не сте убедителен и в двата случая — каза Лора напористо. — Не приемам идеята, че някой е планирал две убийства, които съвпадат точно с откритите от нас данни, за да извърши после нещо коренно различно. А още по-малко ми допада идеята, че това, което открихме, е просто поредица съвпадения.
