Седяха в една стая до Вътрешната зала. Беше малко помещение, само шепа въздух, заградена от камък, на осемнадесет метра под Бодлеанската библиотека. Стените бяха гладки, а подът полиран и застлан с персийски килим. Върху него имаше махагонова маса с копринен тишлайфер, който висеше от двата й края. Стаята бе осветена от двайсетина свещи на метален полилей, който висеше от средата на куполовидния таван. Седяха един срещу друг.
— Много съм разочарован от теб — каза Господарят безстрастно.
Адептът, облечен в кремав ленен костюм на Армани, бяла риза с широка яка и копринена вратовръзка на червени и зелени райета, стегната плътно до адамовата ябълка в идеален възел, седеше в идентичен стол. Гледаше Господаря през масата и усети как пребледнява.
— Трябва да обясня… — почна той.
— Ами обясни.
— В къщата имаше някой.
Господарят повдигна вежди.
— Не беше лесно, Господарю, Не исках да допусна грешка, а времето ме притискаше.
— Нали за това си обучен.
— Чух шум на долния етаж. Помислих, че родителите на момичето се връщат по-рано. Но очевидно съм сбъркал.
— Да, така е.
— Не бях приключил. Изнесох тялото в градината, но там не беше удобно. Тогава видях пристана за семейната лодка. Стори ми се подходяща.
— Но защо после си бутнал лодката покрай брега?
Адептът пое дълбоко дъх.
— Момичето беше нагласено в лодката. Тъкмо бях извадил мозъка и лодката се отвърза и започна да се отдалечава от пристана. Опитах да я спра, но осъзнах, че ако трябва да се катеря по брега или ако падна в реката, ще съсипя всичко. Не ми оставаше друго, освен да я пусна по реката. Сигурно е спряла до брега близо до къщата.
И сведе поглед към ръцете си. Бяха с идеално поддържан маникюр.
Господарят се вгледа в красивото лице на човека пред себе си. Замисли се колко по-млад от възрастта си изглежда. Беше извадил късмет с гените — високи скули, добре оформена уста и толкова сини очи, че човек да си помисли, че носи цветни контактни лещи.
— Още не знаеш, нали?
— Какво да знам, Господарю?
— Твоята грешка може да има сериозни последици. Полицията е намерила веществени доказателства близо до къщата.
— Не е възможно. Аз…
— Имат частичен отпечатък, а също парчета кожа и пластмаса.
Адептът поклати глава. Очите му блестяха от възмущение.
— Провери ли защитното си облекло, преди да го изхвърлиш?
Адептът затвори очи и въздъхна.
— Не.
— Значи не е невъзможно.
Къщата на Джеймс Лайтман беше една от най-хубавите в Оксфорд. Въпреки че самият той имаше скромно потекло — баща адвокат и майка учителка, начетени, но не и богати — покойната му съпруга Сузана Гатинг беше единственото дете на един от най-влиятелните мъже в Англия, лорд Гатинг. Бивш финансов министър, Невил Гатинг беше успял да проследи родословното дърво на семейството си и на огромното му богатство чак до времето на крал Джордж I.
Тъстът на Лайтман се беше споминал преди почти двайсет години, а майката на Сузана бе починала от рак две години преди дъщеря й да загине в катастрофа, в резултат на което Лайтман наследи милиардите на семейство Гатинг. В Оксфорд обитаваше наследената четириетажна къща, а персонал от дванадесет души поддържаше семейното имение на Гатинг в Брил, на границата между графствата Оксфорд и Бъкингам.
— Три посещения за една седмица, Лора? Ще тръгнат слухове — каза Лайтман.
Лора се разсмя и го щипна по бузата.
— Опасявам се, че е само по работа, Джеймс.
— Наистина жалко. Както и да е, заповядай в кабинета, мило момиче.
Лора се настани в единия от двата стари кожени фотьойла до камината, където гореше слаб огън. Отначало се беше разочаровала, че й отвори Малкъм Бриджис, секретарят, с когото се бе запознала преди няколко дни. Той учтиво я покани да влезе, но личеше, че не му е приятно това натрапено присъствие. Но после се появи Джеймс, широко усмихнат и сърдечен, както винаги. Бриджис взе палтото й и бързо се отправи към кухнята, за да направи чай.
— Мислех, че секретарят ти работи само в библиотеката — отбеляза Лора.
— Не го харесваш, нали?
— Не, защо? Просто се изненадах да го видя тук.
— Не е страшно, мило момиче. Помага ми в къщата, за да изкара нещо допълнително. Малкъм е аспирант във факултета по психология. Има си приятелка и очевидно страст да помага — каза Лайтман, разрови огъня с един стар ръжен с орнаменти и се настани на другия фотьойл до Лора. — Обаче ние с теб имаме сметки за уреждане, нали?
— Какво искаш да кажеш?
— Мисля, че не беше много откровена с мен онзи ден.
— За кое?
— За сюжета на новата ти книга.
— А, да, съжалявам — каза Лора. — Но не беше съвсем и лъжа. Наистина обмислям съвременен роман, но идеята ми дойде от тези последни убийства тук. Трябваше да ти кажа истината. Знаех, че и сам ще я разбереш рано или късно.
— Да ти кажа право, не обръщам много внимание на новините. Научих за убийствата само защото Малкъм ги спомена тази сутрин.
— Много хубаво. Защото отново ми трябва твоята помощ.
— Ха! — разсмя се Лайтман. — Винаги съм се възхищавал на нахалството ти.
