— Реших, че ако главният библиотекар в Бодлеанската библиотека и световно признат експерт по древна литература не може да ми помогне, значи никой не може.
— Винаги знаеш какво да кажеш, Лора. Нахалство и чар, най-опасната комбинация. Е, какво има този път?
— В книгата, която замислям, искам част от сюжета да се върти около някакъв тайнствен документ, древен ръкопис или нещо такова, може би гръцки или латински, който да е свързан с убийствата.
— И тази идея е провокирана от нещо истинско?
Лора замълча за миг, загледана в огъня. Пламъчетата танцуваха около горящите дънери.
— Всъщност точно това исках да те попитам. Има ли вероятност някой да изрови нещо такова?
Лайтман тъкмо се канеше да отговори, когато Малкъм Бриджис се появи с поднос в ръце и застана до камината.
— Ще пиете чай, нали? — обърна се към Лора.
— Да, благодаря — отвърна тя.
Бриджис остави подноса на масата. После наля мляко и чай в две чаши и подаде едната на Лора.
— Захар?
— Не, благодаря.
Бриджис понечи да се оттегли, но Лайтман го спря:
— Малкъм, какви са шансовете древен ръкопис да се появи в наши дни?
Лора се обърна към Лайтман, изненадана и раздразнена от поведението му, но той вече не я гледаше. Тя веднага разбра, че старият й благодетел го прави нарочно, за да я подразни, и не каза нищо.
— Ръкопис ли? Какъв ръкопис? — попита Бриджис, изглеждаше малко стреснат от този въпрос.
— Не знам — отвърна Лайтман с малко язвителна усмивка. — Лора тъкмо се канеше да обясни. Ела, седни при нас, момче.
Бриджис се настани на един стол до бюрото.
— Лора замисля нов роман и иска да включи стар ръкопис, който се появява в двадесет и първи век — поясни Лайтман, след което се обърна към Лора. — Мислила ли си какъв ще е този древен ръкопис?
— Надявах се ти да ми дадеш някаква идея, Джеймс. Но ако…
— През последните десетилетия бяха открити невероятни неща — заяви Лайтман. — Най-популярни, разбира се, са свитъците от Мъртво море, открити преди повече от петдесет години край Кумран. Така че, случва се. От друга страна обаче не съм чувал да има някакви нови открития напоследък. А ти, Малкъм?
— Напоследък не — отвърна Бриджис. — Сещам се за писанията на Елиас Ашмол, открити в Кебъл Колидж, но това е било преди почти тридесет години.
— Да не забравяме и Codex Madrid, бележниците на Леонардо. Били открити в някакви изхвърлени кашони в една библиотека в Мадрид през шейсетте години. А, и ръкописът, открит от Уейнрайт, за който се смята, че е на Херодот, но това е било през петдесет и четвърта? Или петдесет и пета?
— Добре де — прекъсна го Лора. — Значи все пак не е толкова невъзможно.
— О, съвсем не — отвърна Лайтман. — Просто е… изключително рядко, за жалост.
Отпи глътка чай и тъкмо се канеше да добави нещо, когато на външната врата се позвъни.
— Сигурно е професор Търнър — рече Бриджис. — Каза, че ще дойде в десет без петнайсет.
— По дяволите! — рече Лайтман. — Съвсем го бях забравил. Извинявай, Лора, но трябва да се видя с Търнър, вече два пъти го отлагам. Иска да говорим за ново крило на библиотеката, ужасно скучен, но уви, важен разговор.
Макар че се беше надявала да поразрови още, Лора успя да скрие разочарованието си.
— Няма проблем, Джеймс. Вече съм по-обнадеждена.
Той я изпрати до вратата на кабинета.
— Но имам още един бърз въпрос към теб. Ще ми отделиш ли секунда?
Лайтман кимна.
— Чувал ли си за някакъв сериен убиец в Оксфорд през 1851 година?
Лайтман се поколеба за миг, после каза:
— Хм, май се сещам за нещо такова. Това е годината на Световното изложение в Лондон. Две млади жени. Но това едва ли може да се нарече „сериен убиец“. Господи, Лора, съжалявам. Този път май не ти бях много от полза.
След два неуспешни опита да се свърже с Филип по телефона Лора се сети, че той щеше да ходи до Лондон във връзка с един потенциален договор да направи снимките към книга за остров Тасмания. Щеше да се прибере чак утре.
Тя се върна в Удсток и прерови книгите в библиотеката на Филип, за да види дали няма да намери нещо за убийствата от 1851 година, но не откри нищо. Търсенето в интернет се оказа също толкова безрезултатно. Вечерта си остана вкъщи и я прекара на дивана с Джо — гледаха телевизия и ядяха шоколадови бонбони.
На следващата сутрин, докато се прибираше от дълга разходка в близката гора, видя, че една кола тъкмо спира пред къщата. Беше се обадила за кола под наем предната вечер и дори се учуди, че я доставят толкова рано. След половин час вече беше на път за Оксфорд и набираше Филип по мобилния.
— Къде си? — попита го развълнувано.
— Тъкмо влизам в Оксфорд. Защо?
— Трябва да те видя незабавно.
— Добре. Първо обаче ще оставя няколко диска в участъка, и без това съм закъснял, а после мислех да се прибирам, но ако искаш, може да се видим за по кафе?
— Чудесно. Къде?
— Какво ще кажеш за „Изабелас“ на Шип Стрийт до Корнмаркет?
— Добре. За колко време ще си там?
— Дай ми половин час. Не, по-добре четиридесет и пет минути.
Лора си погледна часовника. Наближаваше девет без четвърт.
— Добре. Ще се видим в девет и половина.
