— Най-вече с изследване на коефициента на интелигентност — отвърна Ранкин и погледна през прозореца. — Не е по моята част, уви. Твърде е сухо за мен.
— Какво включваха тестовете? — попита Мънро, докато преглеждаше страниците.
— Той си имаше своя система, доста нетрадиционна при това. Смяташе, че интелигентността е пряко зависима от физическата връзка между двете полукълба на мозъка, така наречената corpus callosum. Запознати сте с идеята за двуделност на мозъка, предполагам?
— Слабо, само като лаик.
— Добре, ще ви запозная накратко. През шейсетте години на двайсети век изследванията започват да показват, че двете полукълба на мозъка са много различни. Лявата част е аналитичната, а дясната — на въображението, „артистичната“, ако мога така да се изразя. Роджър Спери получава Нобелова награда за това си откритие.
— И Джулиъс Спенсър е работел по тази тема?
— Той беше последовател на Спери. Бил е негов ученик в „Калтек“ в края на осемдесетте.
— И какво точно е правил доктор Спенсър? — попита Роджърс. — Как е провеждал тестовете?
— Всичко е описано тук — отвърна Ранкин и кимна към купа хартии. — Работеше с група от петдесет души, накрая май останаха четиридесет и седем, доколкото си спомням. В тази фаза всичките бяха млади жени.
— В тази фаза ли?
— Месец преди това проведе подобна серия тестове с мъже. Момичетата са прекарали по-голямата част от деня в писмени тестове за интелигентност, после са имали физически тестове, проверка на рефлексите, ориентиране в пространството и така нататък. Направили са им също и пълни медицински и мозъчни изследвания.
— Медицински ли? — Мънро се намръщи.
— Да, те бяха ключов елемент в проекта на Спенсър. Той смята, че коефициентът на интелигентност е свързан с физическите параметри на човека.
— И какво включваха тези медицински изследвания?
— Е, сега вече ме затруднихте. Аз самият не присъствах на тестовете. Дори не бях в Оксфорд него ден. Но Спенсър трябва да е дал графика за одобрение месец преди това. Чакай да видим.
Мънро върна зелената папка на професора.
— Да, да, ето ги — каза Ранкин след няколко минути. — Компютърна томография основно, на цялото тяло. Момичетата са правили психологически тестове тук, а после са отишли в болницата „Джон Радклиф“ за медицинските изследвания. Скъпа процедура, но Спенсър умееше да набира средства.
Мънро мълчаливо прелистваше страниците и ги подаваше една по една на Роджърс.
— Приемам, че Спенсър не е работел сам?
— Да, не работеше сам. Макар че винаги беше на разположение, разбира се. Прекрасен ръководител с отлични организационни качества. Имаше трима помощници за тестовете и три млади аспирантки за медицинските изследвания в болницата. Анализът на резултатите беше извършен от младия Бриджис.
— Кой Бриджис?
— Малкъм, Малкъм Бриджис. Много обещаващ младеж, от който един ден ще излезе прекрасен психолог, помнете ми думата.
— Малкъм Бриджис работи тук?
— Да, но прекарва свободното си време в Бодлеанската библиотека с професор Лайтман, главния библиотекар. Наистина всеотдаен младеж, но честно казано, не знам как успява да се справи с всичко.
— Той тук ли е в момента?
— Би трябвало. Момент да помисля. Днес е петък. — Той си погледна часовника. — Ще му звънна.
След което вдигна телефонната слушалка и набра трицифрен номер.
— Не, още не е дошъл, съжалявам.
— Няма проблем — каза Мънро и стана от стола. — Ще го намерим. Ще съм ви благодарен, ако позволите да вземем тази папка, доктор Ранкин. Ще я пазим и ще направим копия.
— Да, да, разбира се — бързо каза Ранкин. — Ако има нещо, с което …
— Всъщност, да, има още един въпрос, който трябва да изясним. Имате ли нещо общо с младеж на име Ръсел Кънингам?
Ранкин го погледна с недоумение.
— Видях го на идване, излизаше от паркинга с една много лъскава спортна кола.
— Кънингам ли казахте? Да, да, сещам се. Не бих казал, че го познавам лично, той е първокурсник. Но съм го виждал с колата, разбира се, кой не е? — Ранкин се разсмя.
— Навярно сте чували и за баща му — намеси се Роджърс.
— Разбира се, чувал съм… Човекът библиотека, великият филантроп. Всъщност Бриджис май е наставник на Ръсел. Но какво общо има той с всичко това?
Мънро протегна ръка, като че ли не беше чул въпроса.
— Благодаря за отделеното време, доктор Ранкин, А също и за това — каза той и потупа папката, която беше притиснал до гърдите си.
Навън грееше ярко слънце. Отвъд паркинга имаше игрище за ръгби и група играчи в спортни облекла и с качулки на главите обикаляше терена.
— Искам да ми доведете Малкъм Бриджис в управлението възможно по-бързо — каза Мънро.
— Кажи на Грийн да зареже всичко и да се заеме със списъка на момичетата. Искам да знам къде се намират в момента и искам всяко да бъде разпитано. Ясно ли е?
Роджърс кимна.
— Междувременно аз ще издействам заповед. Мисля, че е време да посетим господин Ръсел Кънингам, какво ще кажеш?
