— Просто главен инспектор. Главен инспектор Мънро.
— Добре тогава, главен инспектор Мънро, приемам, че имате заповед? Онзи другият…
— Инспектор Роджърс.
— Да, същият, ми размаха някакъв лист пред носа, преди да нахлуе в дома ми.
— Да, господин Кънингам, имаме заповед. И в момента ви арестувам. Тейлър — обърна се Мънро към униформения полицай до Кънингам. — Отведете го.
Младежът пресилено се смееше, докато Мънро му четеше правата.
— Правите огромна грешка. Ужасна. Предполагам знаете кой е баща ми?
— Запознат съм с фактите, господин Кънингам. Не се безпокойте за това. Ще дойда след десет минути, Тейлър — обърна се Мънро към полицая и добави: — Погрижете се добре за господин Кънингам.
После отново тръгна към коридора.
Погребението на Чарли Тъкър беше жалко и невзрачно събитие, потопено в мизерията и дъжда на предградието. Службата беше отслужена в един бетонен параклис, построен в началото на 80-те години извън Кройдън, южно от Лондон. Едва ли имаше и десетина души. Те спряха колите си на мокрия паркинг и притичаха с палта и чадъри над главите. В залата се носеше натрапчивата миризма на мокри дрехи, примесена с тази на увяхващи лилии.
Полицията бе работила известно време по версията за самоубийство. Но после уликите от местопрестъплението неопровержимо доказаха, че не е възможно Чарли сам да е натиснал спусъка. Вече разследваха убийство.
Лора и Филип дойдоха последни в параклиса и седнаха един до друг на последния ред, заслушани мълчаливо в записа на орган, всеки погълнат от собствените си мисли. Филип почти не познаваше Чарли. За него той беше просто поредното лице от Оксфорд, един от приятелите на Лора. Бяха се засичали по купони и на няколко пъти бяха спорили за политика. Филип беше ляво ориентиран, което през 80-те години беше масово явление сред студентите, докато Чарли, спомняше си той, беше краен марксист.
Лора вече беше приела факта, че Чарли е мъртъв. Преди почти седмица, когато новината се стовари върху нея така неочаквано, тя изпадна в шок. Не защото с Чарли бяха особено близки, а по-скоро защото той беше част от нейната младост. И може би, защото почти не го беше виждала през последните двадесет години, тя все още го свързваше с щастливите дни на своето студентство, със свободата на онова време, когато, поне в спомените й, светът не изглеждаше чак толкова покварен. И сега, когато Чарли беше мъртъв, сякаш и част от нея си беше отишла завинаги.
Едва по-късно се появи и ужасното усещане за страх, което изпитваше сега. Смъртта, пролятата кръв и насилието се случваха все по-близо до нея. Сега Лора не можеше да изкара от съзнанието си мисълта, че смъртта на Чарли сигурно има някаква връзка с нейното разследване.
Откакто се върнаха в Оксфорд, двамата с Филип бяха постигнали малък, но ценен напредък. Бяха се уверили, че убийствата през 1851 година са извършени точно в нощите, когато съответните небесни тела са влезли в знака на Рак и че нея година е имало петорен съвпад на планетите на 20 юли. Единствената разлика между тогавашните убийства и сегашните беше, че тогавашните убийци не бяха започнали своята серия престъпления по време на пролетното равноденствие, защото съвпадът на планетите се е случил по съвсем друго време на годината. Тя знаеше, че всичко това е важно и поставя теорията й извън всякакво съмнение. Но по отношение идентичността на съвременния убиец имаше чувството, че са попаднали в задънена улица, а следващото убийство щеше да е утре вечер, 30-и март.
Погребалната церемония беше мрачна и жалка. Двата химна прозвучаха вяло от тонколоните на тавана, а от рехавото паство се чу само едва доловим шепот. След края на втория химн носачите вдигнаха ковчега с тялото на Чарли и го понесоха към катафалката отвън. Опечалените бавно станаха от пейките и се отправиха към изхода.
Катафалката тръгна, а след нея и групата хора. Шествието мина покрай една мемориална градина, след което пое по криволичеща алея и стигна до един парцел с по-малко гробове. Купчината прясно изкопана пръст се виждаше отдалече.
На връщане, тъкмо минаваха отново покрай параклиса и почти бяха стигнали до колата си, чуха, че някой тича зад тях. Обърнаха се и видяха млада жена. Изглеждаше на около двадесет и пет, ниска, слаба, с тъмнокестенява коса, която свободно се спускаше до кръста. Имаше огромни сини очи и лице на самодива, с тънки вежди и изваян нос. Лора забеляза, че е плакала: очите й бяха зачервени и подпухнали.
— Вие сте Лора и Филип, нали? — попита тя.
Лора кимна.
— Аз, аз съм, хм… бях приятелка на Чарли. Казвам се Сабрина — рече тя, протегна ръка и се огледа предпазливо, сякаш да се увери, че никой не ги наблюдава.
Една двойка на средна възраст, която беше присъствала на службата, мина покрай тях и Сабрина изчака да се отдалечат, преди да продължи.
— Трябва да ви дам това — каза тя и пъхна в ръката на Лора някакъв малък студен метален предмет.
Беше ключ.
— Приберете го — каза Сабрина тихо, но твърдо.
— Кой…
