Полицейският участък гъмжеше от дейност. На входа двама униформени полицаи се опитваха да удържат буйстващ футболен запалянко с шал на черни и жълти ивици и плетена шапка.
— Цял автобус са, от Уотфорд. Пияни като талпи — обясни полицай Хорнет на Мънро.
Без да каже нищо, главният инспектор плъзна по плота една папка с документи към дежурния офицер.
— Някой си Бриджис е в трета зала. Чака вече половин час — добави Хорнет. — Появи се и свидетел във връзка с изчезването на Лайтман. Една старица твърди, че видяла как двама мъже измъкват Лайтман от колата му точно пред дома й на Норам Гардънс. Ето доклада.
Мънро само кимна и тръгна по коридора. Мимоходом хвърли един поглед на доклада, но реши да го остави за после и влезе в залата за разпити.
Седна уморено срещу Бриджис, опря лакти на масата и разтърка очи. После каза:
— Професор Лайтман… добре ли го познавате? — Бриджис изглеждаше притеснен.
— Ами… Аз, хм… помагам му в библиотеката.
— А също и в дома му?
— Да, той плаща добре — каза Бриджис и си позволи да се усмихне.
— Разбирам — отвърна Мънро безизразно. — Кога го видяхте за последен път?
— Снощи, около седем часа, в дома му в…
— Знам къде живее Лайтман, господин Бриджис.
Бриджис се прокашля притеснено и попита:
— Има ли нещо ново относно изчезването му?
Мънро мълчаливо го огледа. Младият мъж беше спретнато облечен в тъмен костюм, но пригладената му назад коса само подчертаваше още повече болнавия му вид. Беше изключително слаб, а кожата му беше нездраво бледа, сякаш прекарваше повече време, отколкото е здравословно, в библиотеки и лаборатории.
— Откога познавате професор Лайтман?
— От две години. Запознахме се, докато работех по дисертацията си. Преди това бях в Кембридж.
— Ясно. А Ръсел Кънингам? Добре ли го познавате?
— Той е първокурсник при нас. Не е от най-добрите студенти, честно казано… много е неорганизиран. Но какво общо има той?
— Колко добре го познавате?
Бриджис се замисли за миг, после каза:
— Всъщност почти не го познавам. Идва в приемния ми час през седмица-две, за да му проверя работата, но иначе го виждам от дъжд на вятър. Не мога да кажа, че е мой тип.
Мънро вдигна вежди.
— Странна реплика.
— Да ви кажа честно, смятам, че това момче си губи времето в Оксфорд. По-добре ще е да си намери някаква работа в Лондон. Мисля, че е тук заради баща си. Хората като Найджъл Кънингам изпращат синовете си в Оксфорд, за да подобрят собственият си имидж. За баща си Ръсел е като трофей.
— Значи не харесвате момчето?
— Не че не го харесвам. Просто…
— Мразите хората като него.
— „Мразя“ не е точната дума. По-скоро намирам хората като Кънингам за безинтересни.
— Добре. — Мънро въздъхна. — Можете ли да ми кажете къде сте били по време на неотдавнашните убийства?
— Моля?! — възкликна Бриджис смаяно. — Мислех, че ме повикахте, за да помогна да откриете професор Лайтман.
— Така е. Но проследяваме всички възможни връзки. Ръсел Кънингам е заподозрян…
— Не може да бъде!
— …а вие работите с него. Работите също и с професор Лайтман. Можете ли да ми кажете къде бяхте на двайсети срещу двайсет и първи март, между седем и половина вечерта и три през нощта?
— Ами… на двайсети бях в Лондон целия ден. Беше понеделник, нали? Ходих на сбирката на психолозите към Кралското дружество на Пал Мал.
— И кога се върнахте в Оксфорд?
— Към десет, десет и половина. Но в седем и половина бях в една зала с още поне петдесет психолози.
— Ужас! А какво ще кажете за сряда вечерта двайсет и втори март? Тогава бяхте ли в Оксфорд?
Бриджис сведе поглед към масата.
— В сряда имам упражнения от седем и половина, така че най-вероятно съм останал да късно във факултета, може би до девет без петнадесет, дори до девет.
— А имахте ли упражнение по-миналата сряда?
— Да.
— И то трае един час?
Бриджис кимна.
— Някой може ли да потвърди, че сте били там след осем и половина?
— Ами… имаше няколко души. Ранкин си тръгна рано, към осем, ако не се лъжа. Отби се в лабораторията за малко. Студентите се разотиват почти веднага след упражнението, но някои от другите аспиранти бяха там.
— Разбирам. Значи, технически погледнато, е възможно вие да сте убили втората и третата жертва?
Бриджис пребледня.
— Какви са тия глупости?!
— Кабинетът ви е само на пет минути път с кола.
— Но това е нелепо! Много места са на пет минути път с кола. Защо ми е да убивам някого? Какъв мотив…
— Успокойте се, господин Бриджис. Не казах, че вие сте извършили убийствата. Казах само, че е възможно да сте вие.
Бриджис го гледаше с нарастваща враждебност.
— Има ли нещо друго, което искате да ме питате, господин главен инспектор?
— Не, господин Бриджис, засега това е всичко, благодаря. Бяхте много отзивчив — отвърна Мънро и стана. — Има само още едно нещо. Ще бъдете ли така добър да ни дадете ДНК проба?
Мънро излезе.
В коридора вече беше по-тихо. Двама от футболните запалянковци бяха прибрани в килиите, а останалите — върнати в Уотфорд, три часа преди началото на мача в Хедингтън. На път към кабинета си Мънро спря пред главното гише.
— Хорнет?
— Да, сър?
— Как вървят разпитите на студентките?
Хорнет погледна една огромна тетрадка.
