— Рей — каза развълнувано. — Здрасти, вече съм в Лондон. Не мога да говоря дълго, че картата ми свършва. Не, страхотно беше, професор Труман е толкова спокоен и внимателен, мисля, че свършихме добра работа. Но… месец и половина е много време. Нямам търпение да се прибера. И да се видим…
През мръсното стъкло виждаше автобусите и пътниците, които се качваха и слизаха. Един шофьор в униформа мина покрай вратата; помещението беше празно.
— Ще хвана автобуса оттук в пет и половина. Би трябвало да е в Хедингтън към седем без двайсет. Не, няма нужда да ме посрещаш… днес има мач, нали? Да, да. Не, Рей, не съм чула… какви убийства? Сериозно ли говориш? И той я е познавал? Да, да. Ами, добре, ако наистина нямаш нищо против… Не, глупчо. И ти адски ми липсваше. Прекарахме супер, но се радвам, че се връщам.
Известно време само слушаше, после каза:
— Добре, ясно, супер. Хайде, до скоро… Обичам т…
И картата свърши.
Гейл затвори и тъкмо вдигаше раницата, когато един шофьор мушна глава през вратата и я попита:
— За пет и тридесет до Оксфорд ли си, мила?
Гейл кимна.
— Имам свободно място в пет и девет, ако искаш. На една баба й прилоша и реши да пийне чай и да хване по-късен автобус. Идваш ли?
— Да, благодаря. — каза Гейл. — Чудесно.
Адептът седеше в черната тойота пред къщата, където живееше Реймънд Делауер. Този следобед окончателно беше решил да използва Гейл Хъниуел. Тя нямаше идеалните медицински характеристики, но другите две възможности бяха по-проблематични. Ан Клейтън беше във Франция за великденската ваканция, а в 19:14, точния час за процедурата, Сали Рингуолд щеше да е в една зала с още шестстотин души, на церемония, организирана от факултета по теология.
Гейл Хъниуел, студентка по археология, беше прекарала последния месец и половина на разкопки в Гърция, но преди час той беше проверил информацията, че се е върнала в Англия. Секретарката в археологическия факултет беше потвърдила, че цялата група се връща днес, а и той беше погледнал в базата данни на фериботната компания, до която не беше трудно да се добере. После, чрез устройството, което беше монтирал преди две седмици, подслуша разговора между Гейл Хъниуел и Рей Делауер, когато тя му се обади от Лондон. Гейл щеше да слезе от автобуса на кръстовището в Хедингтън към седем без двайсет. Това му гарантираше достатъчно време.
В 18:09 Реймънд Делауер излезе от къщата на Саут Парк Роуд — по-рано, отколкото Адептът очакваше. Автобусната спирка бе на около два километра, а дотам се стигаше през университетския парк по една тиха, опасана с дървета алея, наречена Месопотамската пътека — минаваше покрай един тесен приток на Чаруел. Беше любимото място за разходка на двойката и Адептът я познаваше добре. Беше ги следил по нея неведнъж.
Видя как Реймънд Делауер тръгва на изток и изруга. Младежът бе решил да отиде на спирката по-рано. „Явно гаджето много му липсва“ — помисли си Адептът с отвращение, докато потегляше. Пое опасно бързо по Саут Парк Роуд, стигна края на улицата, зави надясно по Сейнт Крос Роуд, а след това пое по Манър Роуд — задънена улица, която минаваше през желязна порта и стигаше до една ливада на запад от Месопотамската пътека.
Имаше по-малко от десет минути. Изскочи от колата, като запази, разбира се, необходимото самообладание, за да не раздере джоба на сакото си от „Дзеня“ на дръжката на вратата. Отиде до багажника и извади закопчан сак и контейнер за органи, подобен на този, който беше използвал за бъбреците на Саманта Търоу преди седмица. След това, с наведена глава, за да не бъде разпознат по-късно от някой любопитен гражданин, който в този момент по случайност е гледал през прозореца, се запъти към желязната порта.
Беше в изключително добра спортна форма и макар че контейнерът тежеше над петнадесет килограма, а земята беше подгизнала от дъждовете, се движеше доста бързо и се подслони под едни дървета. Беше тихо, чуваше се само шумът на далечния трафик и птичи песни. Той си погледна часовника. 18:14. Слабото слънце клонеше към залез. До половин час щеше да се стъмни, но той нямаше толкова време. Налагаше се да поеме някои рискове.
Отвори сака и само за минута си сложи защитното облекло. После отново си погледна часовника и зачака — забавяше дишането си и се успокояваше с тантрическите техники, които беше упражнявал години.
В автобуса, притисната на седалката от някакъв дебел мъж с костюм, Гейл Хъниуел с досада очакваше края на пътуването. Отначало се опита да почете, но бързо се отказа и се загледа в пейзажа навън — първо в сивите лондонски предградия, а после, когато излязоха на магистралата, в зелените полета под сивкавото облачно небе.
