По онова време идеята един предмет да въздейства върху движението на друг, без да го докосва, е немислима. Това явление днес се нарича „въздействие от разстояние“ и ние го приемаме за даденост, но хората, живели по онова време, не го разбирали и гледали на него като на магия или нещо окултно.
Благодарение на алхимичните си експерименти Нютон могъл да подходи към гравитацията с по-отворено съзнание от повечето си колеги. Започнал да се занимава с алхимия към 1669 година. Ходел до Лондон, за да се снабдява със забранени книги, и провеждал експериментите си тайно, скрит в лабораторията си както от властите, така и от съперниците си в академичната общност. Отначало експериментите му били съвсем елементарни, но след като прочел за алхимията всичко, до което успял да се добере, бързо надхвърлил границите на това изкуство, поставени от предшествениците му. Като истински учен, той подхождал към всеки експеримент логично и много прецизно, записвал най-подробно какво е открил. Докато алхимиците на миналото работели безразборно години наред, без да знаят какво точно правят, Нютон бил много систематичен.
Другата огромна разлика между Нютон и неговите предшественици била, че той всъщност не се интересувал от получаването на злато. Единствената цел, с която изучавал алхимията, била да намери, както сам вярвал, скритите закони, които управляват вселената. Едва ли е съзнавал, че алхимията и другите негови окултни занимания ще го доведат до теорията за гравитацията, но твърдо вярвал, че има някакъв основен закон или скрито древно познание, които ще намери посредством проучванията си.
Просветлението дошло от алхимията, докато Нютон наблюдавал веществата в тигела и осъзнавал, че те се държат по един или друг начин под въздействието на някакви сили. Виждал как някои частици се привличат, а други се отблъскват, без да има пряк контакт или някаква връзка помежду им. С други думи, наблюдавал явлението „въздействие от разстояние“ в собствения си тигел. Тогава започнал да разбира, че може би така работи и гравитацията и че това, което се случва в микрокосмоса в тигела на алхимика, се случва и в макрокосмоса — света, съставен от планети и слънца.
Но алхимията не била единственото окултно въздействие. Откъм тридесетата си година до деня на смъртта си през 1727 г. Нютон бил обсебен от религията и прекарал години наред в изучаване на Библията. Вярвал, че истинското познание идва от древните народи, описани в Стария завет, и че върховният мъдрец на всички времена е цар Соломон.
Нютон смятал Соломон за „най-великия философ на света“ и години наред изучавал архитектурата на Храма на Соломон и описанието в книгата на Иезекиил в Стария завет.
Построен около 1000 г.пр.н.е., на място още тогава свято за евреите, Храмът на Соломон бил най-таченият символ на мъдрост и вяра дълго преди Нютон да насочи вниманието си към него. Още от самото си създаване, та чак до Просвещението, почти три хиляди години по-късно, хората го почитали така, както са били обект на преклонение пирамидите или Стоунхендж.
Нютон вярвал, че Соломон е кодирал древната мъдрост от Стария завет в архитектурата на своя храм. Бил убеден също, че като анализира Библията, използвайки за ключ архитектурния план на Соломон, ще може да предсказва бъдещи събития. Според Нютон планът служел като шаблон: размерите и геометрията на храма криели в себе си кодовете, необходими за разгадаване на различните събития в Библията и думите на великите пророци (особено Иезекиил и Даниил).
Като съчетавал замисъла на Соломон със своите собствени тълкувания на Светото писание, Нютон успял да състави подробна картина на един вид „алтернативна световна история“. В нея той посочил дати за такива събития като Второто пришествие и Страшния съд.
Но архитектурата на Соломоновия храм помага на Нютон и по друг начин. Той описва древното здание като „…огън за жертвоприношения, който гори постоянно в центъра на едно свято място“ и си представял центъра на храма като огън, около който се събирали вярващите. Нарекъл това prytaneum7.
Идеята за огън, около който има насъбрали се хора, подействала като още един подтик към формирането на теорията за всеобщото привличане. Ключовият момент тук е, че вместо да разглежда огъня като излизащи навън лъчи светлина, той се замисля дали не е възможно огънят да е сила, привличаща хората към себе си. При тази гледна точка, аналогията със слънчевата система е очевидна: огънят в храма е слънцето, а вярващите около него — планетите.
Като прибавим и наблюденията му в тигела, плюс просветлението, че разстоянието между телата е от значение, Нютон успява да стигне до идеята, че има някаква невидима сила, която действа между всички предмети и която отслабва при увеличаване на разстоянието. Начинът, по който тази сила се променя между две материални точки, се изразява от формулата на Закона за всеобщото привличане, а именно: тя е правопропорционална на произведението от масите им и обратнопропорционална на квадрата на разстоянието между тях.
