Сигурно бе направил движение, или поне бе помръднал цевта на фрагментарната пушка. От всички страни на градината се надигнаха оръжия с тревожно тракане. Аюра се завъртя.
— Не! Изчакайте. Всички.
Стрелнах поглед към Бразил и прошепнах:
— Ти също, Джак. Недей да проваляш работата.
Тихо пърпорене. Над дългото крило за гости стремително се зададе с приведен нос малък щурмокоптер „Дракул“. Той свърна покрай каменната градина към морето, поколеба се за миг, когато нов син лъч проряза небето, после бавно пое обратно с разперено шаси за кацане. Воят на двигателя позаглъхна и металното насекомо се приземи с безупречна точност върху парапета вдясно от нас. Пилотът може и да се боеше от орбиталния обстрел, но отстрани не му личеше.
Кимнах на Сиера Трес. Тя се приведе под вихрушката на витлата и изтича към щурмокоптера. Видях я как пъхна глава в кабината и размени няколко думи с пилота, после се обърна и ми направи знак, че всичко е наред. Оставих бластера и погледнах Аюра.
— Добре, слушай какво искам от теб и младшия. Донесете я тук при мен. Ще ми помогнете да я натоваря. Всички други да останат на място.
Не беше много удобно, но с общи усилия тримата успяхме да вдигнем Силви Ошима от каменната градина върху парапета. Бразил заобиколи, за да застане между нас и пропастта. Аз хванах жената със стоманените коси под мишниците, Аюра подпря гърба й, а Ковач пое краката. Понесохме отпуснатото тяло към щурмокоптера.
А на вратата, сред пърпоренето на витлата над нас, Аюра Харлан се приведе към мен. Щурмокоптерът беше машина за тайни акции, проектирана за тих полет, но отблизо витлата вдигаха толкова шум, че не я чух какво казва. Изпънах шия.
— Какво?
Тя се приведе още по-близо. Изсъска право в ухото ми:
— Казах да ми я върнеш жива и здрава, Ковач. Тия измислени революции са игра, която можем да водим друг път. Но наранят ли Мици Харлан телесно или духовно, ще посветя целия остатък от живота си на отмъщението.
Усмихнах се сред шума. Повиших глас, докато тя се отдръпваше.
— Не ме плашиш, Аюра. Цял живот си имам работа с отрепки като теб. Ще получиш Мици Харлан, защото така обещах. Но ако наистина толкова те е грижа за нея, започни да й търсиш място на друга планета. Тия момчета не се шегуват.
Аюра сведе очи към Силви Ошима.
— Сам знаеш, че не е тя. Няма начин да бъде. Квелкрист Фолкънър е мъртва. Наистина мъртва.
Кимнах.
— Добре. Ако е тъй, защо цялата ви Първа фамилия толкова се побърка заради нея?
Този път в гласа на Аюра се прокрадна истинско вълнение.
— Защо ли? Защото, Ковач, която и да е — а тя не е Квел — която и да е, носи със себе си епидемия от Неразчистеното. Съвсем нов вид смърт. Когато се събуди, попитай я за Протокола „Квалгрист“, после си задай въпроса дали е толкова страшно онова, което сторих, за да я спра.
— Хей! — Моят млад двойник държеше Силви под коленете с подчертано разперени пръсти. — Ще товарим ли тая кучка, или смятате да си приказвате цяла нощ?
Вгледах се в очите му, после внимателно вдигнах главата и гърдите на Силви към Сиера Трес, която вече ни чакаше в тясната кабина на щурмокоптера. Другият Ковач тласна силно и останалата част от тялото хлътна навътре. Движението го приближи плътно до мен.
— Не сме свършили — изкрещя той в ухото ми. — С теб имаме сметки за уреждане.
Пъхнах ръка под коленете на Силви Ошима и го блъснах с лакът назад. Погледите ни се кръстосаха.
— Не ме изкушавай, мамка му — викнах аз. — Продажен боклук.
Той настръхна. Бразил прекрачи напред. Аюра сложи ръка върху рамото на двойника и напрегнато заговори в ухото му. Той отстъпи. Вдигна показалец и го насочи насреща ми като пистолет. Каза нещо, но звукът се изгуби в свистенето на витлата. После шефката на охраната го отведе на безопасно разстояние върху парапета. Изкатерих се на борда, оставих място за Бразил и кимнах на Сиера Трес. Тя заговори с пилота и щурмокоптерът се откъсна от каменната опора. Аз гледах навън, към младия Ковач. Той също ме гледаше.
Излетяхме.
До мен усмивката бе залепнала по лицето на Бразил като маска за церемония, на която не съм бил поканен. Кимнах му уморено. Изведнъж се почувствах смазан телом и духом. Дългото плуване, безмилостното натоварване и играта със смъртта по скалите, жестокото напрежение на финалния сблъсък — всичко това изведнъж се стовари върху мен.
— Успяхме, Так! — изрева Бразил.
Аз поклатих глава. Събрах сили да проговоря и възразих:
— Дотук добре.
— Ей, не ставай такъв, де!
Отново поклатих глава. Опрях ръце в рамката на вратата, подадох се от щурмокоптера и погледнах надолу към бързо отдалечаващите се светлини на Рилската цитадела. С нормално зрение вече не можех да различа нито една от фигурите в каменната градина, а бях твърде уморен, за да използвам неврохимията. Но дори и през бързо растящото разстояние усещах неговия поглед и неумолимата ярост, която пламтеше в него.
