Открихме „Островитянин“ точно където се полагаше. Иса бе насочила безупречно тримарана с помощта на бордовите навигационни системи. Сиера Трес поговори с пилота, който за краткото ни познанство се оказа доста свястно момче. Въпреки положението си на заложник не изглеждаше особено нервен по време на полета, а веднъж дори каза на Сиера нещо, което я накара да се разсмее на глас. Сега той кимна лаконично, докато тя говореше в ухото му, увеличи два дисплея на бордовото табло и щурмокоптерът се спусна към яхтата. Посегнах към резервните слушалки и си ги сложих.
— Още ли ни чуваш, Аюра?
Гласът й долетя ясен и ужасяващо любезен.
— Все още слушам, Ковач-сан.
— Добре. Готвим се да кацнем. Пилотът е инструктиран да се оттегли бързо, но за да няма недоразумения, подчертавам: искам чисто небе във всички посоки.
— Ковач-сан, нямам пълномощия да…
— Тогава осигури си ги. Няма да повярвам и за секунда, че Конрад Харлан не може да разчисти небето над целия Милспортски архипелаг, ако поиска. Затова слушай внимателно. Видя ли хеликоптер над хоризонта през следващите шест часа, Мици Харлан е мъртва. Видя ли въздушна цел на радара през следващите шест часа, Мици Харлан е мъртва. Видя ли какъвто и да било кораб да ни следва, Мици Харлан…
— Разбрах, Ковач. — Любезността в гласа бързо се изпаряваше. — Никой няма да ви следва.
— Благодаря.
Хвърлих слушалките на седалката до пилота. Навън цареше мрак. Откакто излетяхме, не бе имало нито един орбитален изстрел, фойерверките на север явно приключваха. Откъм запад се задаваха плътни облаци и поглъщаха изгряващия сърп на Хотей. По-горе Дайкоку се обгръщаше в ефирна мъгла, а от Мариканон нямаше и помен. Изглеждаше, че ще завали.
Щурмокоптерът направи кръг около тримарана и аз видях на палубата пребледнялата Иса да размахва крайно неубедително една от вехтите фрагментарни пушки на Бразил. При тая гледка по устните ми трепна неволна усмивка. Спуснахме се над самото море, завихме обратно и се плъзнахме към „Островитянин“. Аз стоях на вратата и бавно размахвах ръка. По обтегнатото лице на Иса се изписа облекчение и тя отпусна пушката. Пилотът задържа машината над края на палубата и ни извика през рамо:
— Дотук бяхме, момчета.
Скочихме долу, измъкнахме безпомощното тяло и внимателно го свалихме на палубата. Мъглата откъм водовъртежа ни обгърна като студен дъх на морски духове.
— Благодарим. Полетът беше превъзходен. А сега се оттегляй.
Той кимна и аз отстъпих назад. Щурмокоптерът се откъсна от палубата. Носът се надигна и след секунди машината вече беше на стотина метра от нас, продължавайки да се издига в нощното небе с приглушено бръмчене. Отново насочих вниманието си към жената до краката ми. Бразил се бе привел над нея и повдигаше клепачите й.
— Не изглежда много зле — промърмори той, когато коленичих до него. — Има лека треска, но диша нормално. Долу имам апаратура, с която да я прегледам.
Докоснах бузата й с опакото на китката си. Под тънкия слой влага от водовъртежа кожата беше гореща и суха, както в Неразчистеното. Въпреки медицинското заключение на Бразил, дишането й не ми се стори съвсем нормално.
Ярост, нажежена до бяло.
— Дали да не я пренесем долу — предложи Сиера Трес.
— Да — обади се нетактично Иса. — Изглежда ужасно скапана, мой човек.
Потиснах внезапния изблик на безпочвена неприязън.
— Иса, какво ново откъм Кои?
— Ъ-ъ-ъ… — Тя сви рамене. — Когато проверих за последен път, бяха в движение…
— Когато провери за последен път ли? Какви ги дрънкаш, Иса? Кога беше това?
— Не знам. Гледах радара и ви очаквах! — Гласът й се надигна обидено. — Видях да идвате и си помислих…
— Мамка му, Иса, преди колко време?
Тя прехапа устни и се вторачи в мен.
— Не много отдавна, разбра ли!
— Ах, ти тъ… — Стиснах юмрук. Призовах на помощ цялото си спокойствие. Вината не беше нейна. — Иса, моля те да слезеш и веднага да установиш връзка. Моля те. Свържи се с Кои, провери дали всичко е наред. Кажи му, че сме приключили тук и се оттегляме.
— Добре. — Обидата все още звучеше в гласа й. — Отивам.
