Губеха позиции, но не толкова бързо, колкото можеше да се очаква. Дивашката жертвоготовност на защитниците явно бе смутила нападателите и сражението още се водеше върху нестабилната купчина от отломки. Лицата на мравкоидите по правило бяха безизразни, каменни дори, но сега Стенуолд съзираше нещо като объркване в очите им. Те бяха войници и във всяко отношение превъзхождаха многократно сбирщината от раси и въоръжение насреща си, и навярно самият факт, че още не са смачкали противника, ги смущаваше дълбоко. Събраха щитовете си в стена и подеха на нова сметка атаката си, но се сблъскаха с мъже и жени, които бяха притиснати безнадеждно до стената, които нямаха какво да губят и къде да отидат. И които умираха, разбира се, тези безстрашни защитници на Колегиум. Търговци падаха пронизани, продавачи с прашни доспехи падаха посечени, работници и стражари падаха, надупчени със стрели. Ала нито един не продаде живота си евтино, и дори смъртно ранени, храбреците падаха, повличайки врага, изтръгваха мечове от ръцете им и дърпаха щитовете им, за да ги оголят. Стотици примери на героична смърт и неочаквана храброст, които забавяха напора на векианците, пък било и само за миг.
Съзрял колебанието на врага, Стенуолд се изпълни с гордост за своя град и точно тогава мравкороден войник отвори рана над лакътя му. Стенуолд изпусна меча си и залитна назад. Балкус уби войника на секундата, а опразненото от Стенуолд място в редицата се запълни веднага, но самият той продължаваше да отстъпва и да преплита крака, назад и още назад през тълпата защитници, докато не остана сам. Ариана се спусна към него и откъсна ивица плат от туниката си да го превърже.
— Мога да се бия! — настоя Стенуолд, но Ариана заби пръсти в раната му, докато той не се кротна достатъчно, за да довърши тя превръзката. — Мога да се бия! — повтори Стенуолд, оглеждайки се за някакъв меч.
— Войнемайсторе! — викаше някой и Стенуолд се обърна. Зави му се свят. Някакъв мъж, когото би трябвало да познава, тичаше към него и размахваше ръце. — Войнемайсторе!
— Тук съм! Какво става? — Едва чуваше думите си през врявата и звънтежа на оръжия.
Сети се кой е мъжът — един от собствените му войници, които отговаряха за охраната на пристанището…
Сърцето му се сви от лошо предчувствие. Знаеше какво ще му каже мъжът още преди да го е изрекъл.
— Войнемайсторе! Пристанището! Влизат в пристанището!
Стенуолд се обърна, разкъсван от двоумение, и видя как фронтовата линия се гъне напред и назад в тези последни конвулсии на колегиумската отбрана. Ала той носеше отговорност за пристанището и трябваше да иде там.
Надяваше се, че устремът на Балкус ще се окаже достатъчен тук. Едрият мравкороден още беше жив, оплискан целия с кръв и яхнал вълната на дива ярост.
— Заведи ме там! — нареди той и войникът хукна обратно, а Стенуолд остана да се влачи след него, подкрепян от Ариана.
Гледката, с която го посрещна пристанището, беше по-страшна от най-големите му страхове, по-страшна и от най-песимистичните му прогнози. Два влекача изтегляха потопения брониран съд, който запушваше доскоро входа на пристанището, а морето отвъд беше пълно с кораби.
Осородните можеха да се изтеглят много по-бързо, отколкото враговете им можеха да ги последват, и точно това направиха — избягаха назад към лагера си, към релсовите автовозила и струпаната артилерия. Ала пазителите и много от тежкобронираните щитоносци не можеха просто да отлетят. Останали без избор и обзети от свирепо отчаяние, което враговете им щяха дълго да помнят, те продължиха да отстояват позициите си, задържаха напредъка на мравкородната войска и така дадоха време на другарите си да избягат. Обградени отвсякъде от неумолимите сарниански войници, те се биеха в стегнато каре и с горчива решителност, докато и последният не падна мъртъв.
Мравкоидите се престроиха, попълниха редиците си, стегнаха обточените с щитоносци карета, а частите, понесли най-тежки загуби, се разформироваха и оцелелите се вляха в други отделения. Войниците от ариергарда се заеха да изнесат ранените. Две автовозила бяха пострадали непоправимо преди вражеските оловомети да замлъкнат, а трето бе претърпяло повреда и сега занаятчиите сваляха трескаво бронята му, за да стигнат до двигателя. Сарнианците възстановиха бойния си ред спокойно, грижливо и без излишен шум. Не се втурнаха да преследват врага, напротив — оставиха осоидите да се изтеглят и паническото бягство да изтощи енергията им. Но щяха да ги последват със собственото си неумолимо темпо.
Бойците от Древната съобщност бяха друга работа. Те не спряха, когато сарнианците забавиха ход, за да стегнат редиците си. Вместо това продължиха да гонят безмилостно осородните, преследваха ги във въздуха, сипеха стрели по тях, сякаш смятаха да поддържат гонитбата по целия път до Хелерон. Че се опитваше да следи с далекогледа си чевръстите фигурки в сиво и зелено, но после изведнъж ги изгуби от поглед и всичко в полезрението й придоби жълто-черна окраска. Тя свали далекогледа и се опита да разбере какво става.
