Стенуолд стоеше на прага, Тисамон гледаше над рамото му, а после някой го побутна от другата страна. Беше паякородният спътник на Фелисе.
— Кой си ти, между другото? — попита го Стенуолд, докато Фелисе държеше Талрик на нокти и се взираше в лицето му.
— Дестрахис, лекар. — Паякочовекът следеше с напрегнат поглед Фелисе, сякаш чакаше нещо.
Талрик се взираше в лицето на противничката си и събираше отчаяно мислите си през болката в хълбока и другата в ръцете.
— Преди да ме убиеш — каза той и плати с още кръв за дързостта си, защото думите увеличиха съприкосновението на гърлото му с нейните сърпове, — искам да ми кажеш едно нещо.
Лицето й остана безизразно, нито отхвърли, нито прие молбата му.
— Какво ще правиш след това? — Последният му коз, последният му шанс, и след като думите веднъж бяха изречени, Талрик затвори очи и зачака.
Дестрахис се наведе напред, но Фелисе не помръдна. Нямаше знак, че изобщо е чула въпроса.
— Какво става тук? — настоя Стенуолд с дрезгав шепот.
— Този тип Талрик е умен — изтъкна Дестрахис. — Стигна до сърцевината на проблема.
— След това? — чу се гласът на Фелисе. Изрече кратките думи така, сякаш не разбира значението им.
— Хванахме го недалеч от града ви — обясни Дестрахис. — Но той беше полумъртъв и вместо да го убие, тя ме накара да го закърпя и после го отпрати. Защото отмъщението срещу умиращ не влизаше в плановете й.
— Не виждам голяма разлика и сега — отбеляза Тисамон зад тях.
— Сега той й отвърна. — Дестрахис сви рамене. — Остава да видим дали този път дамата ще стигне докрай.
— Паяко, отдавна трябваше да те убия — процеди Фелисе, като все още държеше Талрик на пръсти, а самата тя не трепваше и за миг, застинала в съвършената си стойка. — Какъв ти е този осороден?
— Никакъв — отвърна Дестрахис. — Никога не съм бил човек на Империята.
— Но не си и мой — подчерта тя. — Кой ти плаща, паяко?
Дестрахис сви устни.
— Задължително ли е някой да ми плаща?
— Ти си толкова хелеронски гангстер, колкото и срещата ни е била плод на случайност. Не ме мисли за толкова глупава. Отговаряй.
— Или аз ще съм твоето „след това“? — запита се на глас Дестрахис. Гласът му уж прозвуча небрежно, но Стенуолд виждаше как се е изопнало лицето му от усилието на паякородния да контролира изражението си. — Но ти, разбира се, си права. Внедрих се в гангстерските територии на Хелерон. Направих така, че да тръгна на път с теб.
Талрик следеше ставащото с извънредната концентрация на човек, чиято очаквана продължителност на живота се увеличава с всяка изречена дума.
— Богомолкородни — каза Фелисе. — Ако те помоля да убиеш този нахален паяк, ще го направиш ли?
— Без колебание — увери я Тисамон и Дестрахис изведнъж пребледня, усетил едва доловимата промяна в стойката на мъжа до себе си. Сърповидното острие на богомолкородния увисна зад гърба на Стенуолд и върхът му убоде тила на паякочовека. Самият Стенуолд не смееше да помръдне. Отвори уста да възрази енергично, да им напомни, че се намират в Колегиум, в самия Амфиофос… само дето не бяха. Или поне Фелисе, Тисамон и Дестрахис не бяха. Те се намираха някъде другаде, на място много по-старо, където такива неща се случваха.
— Ако не ми отговори, можеш да го убиеш — реши Фелисе. Все още гледаше Талрик; и за миг не беше свалила очите си от него. — Кой те нае да ме тормозиш, Дестрахис?
— Аранте Дестраи, твоята леля — каза Дестрахис. Видно бе, че с мъка запазва хладнокръвието си. — Друго не ме питай, Фелисе.
— Не го вярвам това. Да кажа ли на богомолкородния да те убие? Кажи ми истината. Цялата истина.
— Моля те, Фелисе, ти не…
Талрик изсъска от болка, когато шиповете се забиха още малко в плътта му, а Фелисе повиши глас:
— Богомолкородни…
— Чакай! — извика Дестрахис. — Ако ти кажа, ще ме убиеш лично, ако не ти кажа, ще накараш проклетия богомолкоид да ме убие. Това справедливо ли е?
— Защо става така, че само непочтените вдигат шум за справедливостта? — вметна Тисамон. Острието му помръдна и по врата на паякородния потече струйка кръв.
Стенуолд се чувстваше уловен в капана на свят, чиито правила не разбираше.
— Какво става тук? — намеси се той.
— Именно, бръмбарородни. Чакам обяснение, Дестрахис.
— Бях нает от семейството ти — заговори бързо мъжът, — и това е самата истина. Не от аристократичния род на съпруга ти, защото осоидите се постараха да не остане и един с тяхната кръв. Твоето семейство не е било достатъчно издигнато, за да ви избият, затова теб са те пленили жива. Помниш ли, че си била пленник на Империята, Фелисе?
— Никога не съм била пленник.
— Напротив, била си, и са щели да те продадат в робство, но те измъкнали и… — Той млъкна, без да е довършил.
— Говори! — извика тя.
