Той се приближи до адвокатката, за да й помогне да се закрепи. Фернандес докосна плахо с крак търкалящите се топчета. Лазерите веднага светнаха в зелено.
— Какво беше това?
— Скенерът — обясни Сандърс. — Картира те. Не се тревожи. Ето ти очилата — протегна ръка той нагоре за един чифт и започна да го намества пред очите й.
— Чакай малко — дръпна се тя. — Какво е това?
— Очилата имат две малки екранчета. Проектират образи направо пред очите ти. Сложи ги. И внимавай. Много са скъпи.
— Колко?
— Четвърт милион долара бройката.
Сандърс нагласи очилата и й сложи слушалките.
— Не виждам никакви образи. Тъмно е.
— Защото не си се включила, Луиз. Сандърс съедини кабелите.
— О! — изненада се тя. — Какво знаеш… Виждам голям син екран, като в кино. Точно пред мен. В дъното има две кутийки. На едната пише ВКЛЮЧИ, на другата ИЗКЛЮЧИ.
— Само не пипай нищо. Дръж се тук. — Сандърс насочи пръстите й към дръжката до пътечката. — Сега се качвам и аз.
— Много странно усещане на главата Сандърс стъпи на втората пътечка и дръпна друг чифт очила със слушалки. Включи кабелите.
— Идвам при теб — извика той.
Сложи очилата и видя синия екран на тъмен фон. Погледна наляво и забеляза застаналата до него Фернандес. Изглеждаше съвсем нормално с обикновените си дрехи. Видеоуредбата правеше запис на външния й вид, но компютърът не включваше пътечката и очилата
— Виждам те! — възкликна тя изненадано.
После се усмихна. Закритата от очилата горна част на лицето й се възпроизвеждаше от компютъра малко неестествено, като в анимационен филм.
— Приближи се до екрана.
— Как?
— Просто тръгни към него, Луиз.
Сандърс тръгна по пътечката. Синият екран ставаше все по-голям и изпълни цялото зрително поле. Сандърс се приближи до бутона ВКЛЮЧИ и го натисна с пръст.
Синият екран светна. Появи се надпис с огромни букви от единия му край до другия:
ИНФОРМАЦИОННИ СИСТЕМИ „ДИДЖИТАЛ КОМЮНИКЕЙШЪНС“
Отдолу се виждаха команди от главното меню с неестествено голям шрифт. Екранът беше като обикновените монитори на всяко бюро в „Диджи Ком“, но беше уголемен многократно.
— Огромен компютърен терминал — досети се Фернандес. — Страхотно! Всички си мечтаят за такова нещо.
— Почакай.
Сандърс опипа екрана, за да избере подходяща команда. Чу се изсъскване, буквите по екрана се изкривиха и хлътнаха навътре в нещо като дълга тръба. Фернандес не пророни нито дума.
„Онемя“, помисли Сандърс.
Синята тръба пред очите им започна да се изкривява. Разшири се, стана правоъгълна. Буквите и синият цвят избледняха. Под краката му се появи под. Настилката напомняше мрамор с жилки. Стените от двете страни приличаха на дървена ламперия. Таванът беше бял.
— Коридор — прошепна Фернандес.
Коридорът продължаваше да се самоизгражда. Изплуваха все нови и нови подробности. По стените се появиха шкафове и чекмеджета. Оформиха се колони. Откриха се сводове към други коридори. Появилите се по стените аплици сами се включиха. Колоните започнаха да хвърлят сенки по мраморния под.
— Прилича на библиотека — обади се Фернандес. — На старовремска библиотека.
— Да, в тази част.
— Колко части има?
— Не зная точно.
Сандърс тръгна напред. Тя забърза да го настигне. През слушалките долиташе звукът от стъпките им по мраморния под — интересно хрумване на Чери.
— Идвал ли си тук преди? — попита Фернандес.
— Преди няколко седмици. Още не беше завършен.
— Къде отиваме?
— Не съм съвсем сигурен. Но някъде тук има проход към базата данни на „Конли-Уайт“.
— Къде сме сега?
— В данните, Луиз. Всичко около нас е само данни.
— И коридорът ли?
— Няма коридор. Виждаме само цифри. Това е базата данни на „Диджи Ком“ — съвсем същата като тази, която хората ползват всеки ден на служебните си компютри. Само че ни е представена пространствено.
Фернандес вървеше до него.
— Кой ли е проектирал вътрешното обзавеждане?
— Следвали са архитектурата на истинска библиотека. Май й Оксфорд.
Стигнаха разклонение, откъдето започваха нови коридори. Над главите им увиснаха големи табели: „Счетоводство“, „Личен състав“, „Маркетинг“.
— Разбрах — каза Фернандес. — Сега сме в базата данни на твоята фирма.
— Правилно.
— Изглежда невероятно!
— Да. Само че не ни е нужно. Трябва някак да се доберем до „Конли-Уайт“.
— Как?
— Не зная. Трябва ми помощ.
— Помощта е при вас — обади се тих глас до него. Сандърс се огледа и видя ангелче на ръст около педя и половина. Беше бяло и кръжеше във въздуха покрай главата му. В ръцете си държеше трепкаща свещ.
— По дяволите! — не се стърпя Луиз.
— Извинете — каза ангелчето. — Това команда ли е? Не разпознавам израза „По дяволите!“.
— Не — побърза да се намеси Сандърс. — Не е команда. Помисли колко внимателни трябва да бъдат, за да не разрушат системата.
— Много добре. Очаквам вашите команди. — Ангелче, имам нужда от помощ. — Помощта е при вас.
— Как да вляза в базата данни на „Конли-Уайт“?
— Не разпознавам израза „базата данни на «Конли-Уайт»“.
Логично, заключи Сандърс. Екипът на Чери не би програмирал нищо за „Конли-Уайт“ в системата за помощ. Трябваше да формулира въпроса си по-общо.
— Ангелче, търся една база данни.
— Много добре. Достъп до базите данни има чрез клавиатурата.
