— Вярно — съгласи се Сандърс, — но това няма отношение към проблема. Първо, възможно е пазарът на клетъчни телефони да е наситен, но отрасълът като цяло — безжичните съобщения — се намира в началната си фаза. В бъдеще ще се появят голям брой безжични служебни мрежи и полеви връзки. Затова пазарът се разширява, макар и не в посока на телефоните. Второ, твърдя, че безжичните изделия ще запазят значението си за бъдещето на фирмата, а за да запазим конкурентноспособност, трябва да произвеждаме и да продаваме. Ето защо трябва да поддържаме тесни връзки с потребителите, да държим сметка на бъдещите им интереси. Не бих се изтеглил точно сега. Щом „Моторола“ и „Хитачи“ виждат перспектива, защо ние сме на обратното мнение? Трето, според мен имаме задължение — ако щеш, към обществото — да запазим високоплатените квалифицирани работни места в Съединените щати. Другите държави не изнасят в чужбина добрите работни места. Защо да го правим ние? Всяко от решенията ни за изнасяне на производства другаде се основава на конкретни съображения и аз лично се надявам, че ще почнем да ги изтегляме обратно. Защото производството в чужбина е свързано с редица скрити разходи. И най-важното, въпреки че тук сме съсредоточили главно развойната и внедрителската дейност, производството ни е необходимо. През последните двайсет години сме отстоявали най-силната си черта — единството между разработването на нови изделия и усвояването им в производството. Започнем ли да отделяме проектантите от производствениците, ще пострадат изделията. Ще ни лапне „Дженерал Мотърс“.
Сандърс спря. Последва кратко мълчание. Нямаше никакво намерение да говори толкова разгорещено: просто така се получи. Но Конли само кимна замислено.
— Значи смяташ, че продажбата на завода в Остин ще навреди на развойното звено.
— Несъмнено. В крайна сметка производството ни налага по-строга дисциплина.
Конли се размърда на стола.
— Как според теб гледа на тези въпроси Мередит Джонсън?
— Не зная.
— Нали разбираш, стигаме до другия проблем — поде Конли. — За преценката на ръководството. Откровено казано, чух недоволство от нейното назначение. В смисъл, че не е ясно доколко притежава необходимите знания и умения, за да ръководи техническо направление.
Сандърс разпери ръце.
— Смятам, че нямам какво да кажа.
— Не искам подобно нещо от теб — увери го Конли. — Доколкото знам. тя разчита на подкрепата на Гарвин.
— Да.
— Нямаме нищо против. Но знаеш накъде бия — каза Конли. — Класическият проблем при купуването на чужди фирми е, че фирмата купувач всъщност не разбира какво получава и убива кокошката, която снася златните яйца. Без да иска, но го прави. Излиза, че унищожава тъкмо онова, към което се е стремяла. Тревожа се да не би „Конли-Уайт“ да допусне подобна грешка.
— Аха
— Между нас да си остане. Ако на утрешното съвещание възникне този въпрос, ще изразиш ли същото мнение като сега?
— Срещу Джонсън ли? — Сандърс сви рамене. — Трудно ще бъде.
Мислеше си. че вероятно изобщо няма да присъства на съвещанието, но не можеше да го каже на Конли.
— Добре! — Конли протегна ръка — Благодаря за откровеността. — Понечи да си тръгне, но се завъртя и добави: — Последно. Ще бъде много хубаво, ако до утре сме наясно поне в общи линии за проблема с устройството „Туинкъл“.
— Зная — каза Сандърс. — Наистина работим по него.
— Добре.
Конли се обърна и си тръгна. Влезе Синди.
— Как си днес?
— Нервен.
— Имаш ли нужда от нещо?
— Извади данните за устройството „Туинкъл“. Искам копия от всичко, което в понеделник вечер носих на Мередит Джонсън.
— На бюрото са.
Сандърс пое купчината папки. Отгоре имаше мачка касета
— Това какво е?
— Запис на видеовръзката с Артър от понеделник. Той сви рамене и пусна касетата в куфарчето си.
— Нещо друго? — попита Синди.
— Не. — Сандърс погледна часовника си. — Закъснявам.
— Стискам палци, Том — каза секретарката.
Той й благодари и излезе от кабинета.
