— Преди години, когато с Аби напуснахме Мемфис посред нощ, за да се спасим, едва успяхме да се измъкнем от града. Работодателят ми, фирма „Бендини“, беше собственост на чикагската мафия и когато го разбрах, реших веднага да изчезна. ФБР затягаше примката, всичко щеше да се срути. Фирмата подозираше, че аз говоря с ФБР, и готвеше план да ме елиминира. Вече бях научил, че те не за пръв път щяха да затворят устата на свой адвокат. Присъединиш ли се към фирмата, никога не я напускаш. Най-малко петима адвокати се бяха опитали да се махнат през десетте години, преди аз да започна работа там. Всички бяха мъртви. Знаех, че ще съм следващият. Докато подготвях бягството си, се отвори възможност да пренасоча малко пари. Офшорни фондове, които бяха скрити в банка на Големия Кайман, а аз знаех как да ги прехвърля другаде. Мръсни фирмени пари. Бях уплашен и ядосан, бъдещето ми беше несигурно. Уж обещаващата ми кариера беше съсипана заради „Бендини“, а ако изобщо оцелеех, щях да прекарам живота си като беглец. Така че за компенсация взех мръсните пари. Десет милиона долара. Прехвърлих ги благодарение на магията на електронните преводи. Изпратих по един милион на майка ми и на родителите на Аби, останалите скрих в офшорна сметка. По-късно казах на ФБР за парите и предложих да върна повечето. На тях им беше все едно. Бяха твърде заети със съдебните дела. Пък и какво щяха да правят с откраднати мръсни пари? След време, изглежда, просто забравиха за тях.
Джак отпиваше от питието си и слушаше в захлас.
— След като започнах работа в лондонския офис на „Скъли“, се свързах с ФБР за последен път. Бяха изгубили интерес. Притиснах ги и накрая получих писмо от данъчната служба, писмен отказ от претенции. Не дължах данъци. Случаят беше приключен.
— А парите все още са в офшорната сметка — каза Джак.
— Още са там, в Роял Банк ъф Куебек, която е в непосредствена близост до „Тринидад Тръст“.
— На Големия Кайман.
— Да, на Големия Кайман. А тези банкери умеят да пазят тайна, повярвай ми.
— И парите вече са много повече от осем милиона.
— Точно така. Трупат лихви петнайсет години и не се облагат с данъци. Говорих с Аби и двамата сме на мнение, че моментът е подходящ да се освободим от по-голяма част от тези пари. Така или иначе винаги сме смятали, че те всъщност не са наши.
— За откупа ли?
— Да, ще добавим още десет милиона. С парите от Лука ще имаме шейсет и пет плюс първите десет. Не е зле за шайка пустинни разбойници, нали?
— Много щедро, Мич.
— Знам. Мислиш ли, че ще се съгласят на шейсет и пет?
— Нямам представа. Струва ми се, че обичат кръвопролитията не по-малко от парите.
Двамата се умълчаха задълго и само отпиваха от питиетата си. Накрая Мич каза:
— Има още нещо.
— Нямам търпение да го чуя.
— Преди няколко часа се обадих на Омар Челик и го помолих за десет милиона. Той обича Лука и Джована, но не съм сигурен, че привързаността му струва толкова пари. Затова направих нещо глупаво. Гарантирах му, че ще му върнем парите със съдебно дело.
— Доста глупаво.
— Признах си вече.
— Но те разбирам. Отчаяните времена изискват отчаяни мерки. Той какво каза?
— Че ще помисли до утре сутринта. Затова аз направих нещо още по-безумно. Заплаших го, че ако не се включи, ще се оттегля от делото и той ще бъде принуден да наеме друга фирма.
— Не заплашваш турци.
— Знам, но той запази спокойствие. Сигурен съм, че ще се включи.
— Ще станат седемдесет и пет милиона.
— Сметката е проста, макар че нищо друго не е. Ще откажат ли седемдесет и пет милиона?
— Ти би ли отказал?
— Не. Освен това ще се отърват от заложницата. Тя едва ли е лесен затворник.
Умората и алкохолът си казаха думата и около час след излитането Мич и Джак спяха дълбоко на 12 000 метра над Атлантика.
За сутрешното кафе Аби си облече бялата рокля и не се гримира. Хасан носеше друг хубав ленен костюм, масленозелен, и бяла риза без вратовръзка. Седнаха на същата маса, която вече ѝ беше омръзнала. Поръчаха си кафе и чай и казаха на сервитьора, че ще си изберат закуска по-късно.
Хасан, очарователен професионалист както винаги, се усмихваше, докато Аби не каза:
— Трябва ни още време. Още двайсет и четири часа.
Той се намръщи и поклати глава.
— Съжалявам, не е възможно.
— В такъв случай не можем да съберем пълната сума от деветдесет милиона.
Аби видя насреща си още по-намръщена физиономия.
— Значи положението се усложнява — каза Хасан.
— То отдавна е неописуемо сложно. Събираме парите от най-малко седем места в различни страни.
— Разбирам. Един въпрос. Ако имате още двайсет и четири часа, колко пари ще успеете да осигурите?
— Не знам колко.
Малките му черни очи се фокусираха върху нея като лазерни лъчи.
— Тогава е пределно ясно, госпожо Макдиър. Ако не можете да ми обещаете повече пари, аз не мога да ви обещая повече време. Колко пари имате сега?
— Седемдесет и пет милиона. Плюс депозита от десет милиона, разбира се.
— И парите са при вас, така че съпругът ви ще може да ги преведе утре?
