— Как мина полетът? — попита той.
Не носеше брачна халка, само диамантен пръст на дясното кутре. Хубав дизайнерски костюм, светлосив, вероятно ленен. Снежнобяла риза, която открояваше приятно мургавата му кожа. Скъпа копринена вратовръзка. Всички екстри.
— Добре. Британците знаят как се управлява хубава авиокомпания.
Той се усмихна, сякаш репликата ѝ беше забавна.
— Често пътувам до Лондон и винаги ми е приятно да летя с „Бритиш Еър“. И с „Луфтханза“, две от най-добрите.
Безупречен английски с лек акцент, който можеше да е от всяко място на хиляда и петстотин километра южно от Рим. Аби беше готова да се обзаложи, че истинското му име не е Хасан Мансур, но ѝ беше все едно. Той беше само посредник, свръзка между парите и заложницата. Ако изобщо го видеше някога, той щеше да е с белезници.
— Може ли да попитам къде живеете? Сигурна съм, че вие знаете много за мен. За апартамента, службата, децата, училището, за всички важни неща.
Той отговори с усмивка:
— Можем с часове да си разменяме въпроси, госпожо Макдиър, но се опасявам, че няма да има много отговори. Поне не от моя страна.
— Коя е Нура?
— Никога не съм я виждал.
— Не ви попитах това. Коя е тя?
— Да кажем, че е боец на революцията.
— Със сигурност не се облича като боец.
Появи се сервитьор и попита искат ли нещо за пиене. Аби прегледа кратката винена листа и каза:
— Шабли.
Хасан си поръча билков чай. Когато сервитьорът се отдалечи, той се приведе леко напред и каза:
— Не знам толкова, колкото допускате, госпожо Макдиър. Не съм член на организацията. И не съм революционер. Плаща ми се, за да посреднича за тази сделка.
— Не се съмнявам, че сте гледали последното видео. Публикували са го днес сутринта.
Усмивката не слизаше от лицето му.
— Да, разбира се.
— Джована с въже на шията. Убийството на трима мъже. Воят на верижен трион зад кадър. Моментът е идеално подбран и явно цели да постави приятелите на Джована под още по-голямо напрежение.
— Госпожо Макдиър, нямам нищо общо със събитията, заснети на това видео. Вашият съпруг отговорен ли е за постъпките на клиентите си?
— Не, разбира се.
— Приключвам с изложението.
— Изразихте се като истински адвокат.
Хасан се усмихна и кимна сякаш в знак на съгласие, че наистина е представител на професията.
— Можем да обсъждаме много неща, госпожо Макдиър, но не сме тук по светски причини.
— Така е. Правилно ли допускам, че крайният срок все още е пет следобед в сряда, двайсет и пети май?
— Точно така.
Тя си пое дълбоко дъх и каза:
— Трябва ни още време.
— Защо?
— Нямаме много опит в набирането на деветдесет милиона долара. Оказа се доста сложно.
— Колко време?
— Четиресет и осем часа.
— Отговорът е „не“.
— Двайсет и четири часа. До пет следобед в четвъртък.
— Отговорът отново е „не“. Дадени са ми разпореждания.
Тя сви рамене:
— Имате ли парите?
— Да — отговори Аби уверено благодарение на многократните репетиции. Единственият възможен отговор. Всеки друг отговор би предизвикал събития, които лесно можеха да станат непредсказуеми. И побърза да добави: — Направили сме уговорки. Може да отнеме още ден-два да съберем парите. Не виждам с какво ще навредят допълнителни двайсет и четири часа.
— Отговорът е „не“. Проблеми ли имате?
Усмивката вече я нямаше.
— Не, не са проблеми, само някои затруднения. Не е проста работа да накараш една юридическа фирма да напише чек. Машината има много бурмички, участниците са най-различни.
Той сви рамене, все едно разбираше.
Поднесоха им питиетата и Аби посегна към чашата си веднага щом прецени, че няма да си проличи колко отчаяно се нуждае от виното. Хасан си играеше с чаената торбичка, сякаш времето нямаше никакво значение. Аби беше проверила на рецепцията и знаеше, че в хотела има румсървис. След като прекара пет минути с Хасан, последното нещо, което би желала, беше дълга и мъчителна вечеря с човек, с когото стъпваха на пръсти и заобикаляха темите, които не можеха да обсъждат. Тя дори изгуби апетит.
Той сякаш прочете мислите ѝ и попита:
— Да поръчаме вечеря?
— Не, благодаря. Уморена съм от полета и трябва да си почина. Ще си поръчам храна в стаята.
Аби отново отпи от виното си. Хасан изобщо не беше поднесъл чашата с чай към устните си. Усмивката му отново се появи, като че ли всичко си беше наред.
— Както искате. Имам инструкции за вас.
— Затова съм тук.
Най-сетне той вдигна елегантната чашка и отпи глътка чай.
