Ридание полностью

      След като затворих, изчаках няколко минути, за да видя дали фигурата ще се появи отново. Най–накрая заспах от изтощение.

      Следващият ден беше ясен и изненадващо приятен, бурята от предишната нощ бе отнесла със себе си влажността и изпиващата жега. Докато седях в старото ауди до Люк, все още не можех да повярвам, че снощната буря беше толкова страшна. Или че онзи „невидим” разговор ми се стори толкова зловещ. Или че луничавият действително е бил в задния ни двор. Истинска лудост, но щом бях в компанията на Люк, нищо от това, което ме притесняваше, когато бях сама, вече нямаше значение. Дали беше от любов?

      Не, обади се гласът на разума в главата ми. От глупост е. И не се чувствай зле, предава се по наследство.

      Около час говорехме само за дреболии, които забравях на секундата. Като защо Бил се използва за галено име на Уилям и защо бебетата кучета не се раждат от самото начало с шарки. Всеки път, когато си мислех, че ще стигнем до по-важна тема, някой от нас подхващаше нова глупост.

      –  Буцефал – каза рязко Люк и потупа волана на колата.

      Отначало не чух добре и ми се стори, че е опитал да замаскира кихането си, затова му казах „Наздраве!”.

      –  Не – засмя се той. – Това е името на колата ми.

      –  Кръстил си колата си?

      Той отново се усмихна палаво като малко момченце.

      Загледах се в краката си, там, където двуцветната подложка на колата се беше извила нагоре покрай вратата.

      –  Като коня на Александър Македонски, нали? Доста самоуверено, не мислиш ли? Щом аудито е Буцефал, ти кой трябва да си?

      –  Значи знаеш историята. – Зъбите на Люк блеснаха ослепително на ярката слънчева светлина, докато гордо посочи таблото пред себе си. – Това е и нашата история.

      –  Твоята и на колата.

      –  Да.

      Повдигнах иронично вежди.

      –  Значи в общи линии ми казваш следното. Никой друг в света освен теб не може да кара тази кола. Преди много години други хора опитали да я укротят. Когато някой се опитвал да влезе вътре против волята й, тя го изхвърляла навън и му оставяла трайни белези по лицето. Но един ден, още когато си бил малко момче, ти си дошъл, метнал си се вътре и си я подчинил на волята си.

      Усмивката на Люк грееше в очите му, но иначе лицето му не се промени и остана сериозно.

      –  Точно така. И оттогава сме неразделни.

      Помислих малко върху думите му и после погледнах към очуканото и олющено табло.

      –  Не знам... Струва ми се, че бих предпочела да обяздя мазерати, а не ауди.

      Сега вече не издържа и се засмя.

      –  Какво да кажа, съдбата избра нея за мен. – Посочи напред. – Виж.

      Най–накрая бяхме стигнали до Ричмънд. Подминахме предградията и вече бяхме заобиколени от бизнес сгради и магазини. Ричмънд беше сияен град. Слънцето се отразяваше в белите тротоари, в сградите с огледални прозорци и в паркираните коли. Имаше и дървета, но те бяха по-скоро като някакви дребни допълнения, почти незабележими сред всички изградени от човека съоръжения. При кратките ми посещения в Ричмънд никога нe си бях падала чак толкова по него, но сега усещах, че Люк се отпуска, докато влизахме все по-навътре в центъра.

      –  Градът ти харесва. – Не беше въпрос, въпреки че бях изненадана да открия такива чувства в него.

      Очите му се спираха на всяка светеща повърхност.

      –  Не. Харесвам това, което прави градът. Всички тези... неща. Тук не може да живее никой друг освен самите хора. – Посочи към кулата на една църква, извисяваща се над покривите и дърветата. – И кръстовете. Тук всички се кръстят. Те не могат да понасят това.

      Те? – Изтръпнах от начина, по който произнесе хора. Сякаш Те не влизаха в това число.

      Люк ме погледна, лицето му беше странно осветено – някакво сияние извираше от него.

      –  Шшш, красавице. Нека се позабавляваме малко, преди да започнеш отново със сложния си анализ.