Гледах го и се опитвах да възприема какво ми казва, обвих коленете си с треперещи ръце, полагайки последно усилие да задържа кръга. Звучеше ми толкова долнопробно – като в стар уестърн:
Не можех повече да задържам хрътките. Просто не бях достатъчно силна без луната над мен.
– И тъй като си говорим истината – добави искрено Томас, – аз лично предпочитам това да е Тя.
Имах само секунда да осъзная какво ми казва той, преди невидимата стена на кръга да се срути и вълна от хрътки да се изсипе върху нас. Кучетата покриха като с одеяло цялото тяло на Томас и стигнаха до мен.
Ароматът на мащерка направо ме задуши.
Не просто самият натиск на хрътките беше кошмарен. Не можех да понасям студената им козина, допираща се до кожата ми, задушаващата миризма на различни треви и детелини, и най-вече – лая на мастифите и крясъците на по-малките скокливи хрътки, които сякаш триумфално се надвикваха: „Нашата плячка, нашата жертва, уловихме те и сега ще те убием!”.
Ловеца се появи сред тях, телата им му правеха път, разделяйки се встрани като вода. Крачеше бавно към мен и възцаряваше тишина сред гигантската какофония. Едвам го чувах как им казва: „Тихо”.
Хрътките млъкнаха веднага. На хълма стана толкова тихо, че чувах свистенето на колите по пътя долу. Можех да извикам за помощ, но какъв смисъл имаше? Дори да погледнеха насам, шофьорите щяха да видят само моята фигура на хълма.
Ловеца спря на крачка от мен. От толкова близо необичайният му вид направо ми взе дъха. Вдлъбнатите му очи бяха бездънни като на ястреб и едва сега забелязах, че златните кичури в косата му бяха
– Диърдри Монахан.
Звукът на гласа му моментално ме запрати сред бездна от спомени: Люк гледа телата на своите братя в рова, а Ловеца го подканва да тръгват. Ловеца притиска Люк към земята с безизразно лице, докато една фея, пееща чудно красива песен, поставя насила гривната окова на рамото му. Люк, издърпан от кладенец от Ловеца, който го поглежда безстрастно и без злоба: „Време е за работа”. Люк свири на флейта, докато Ловеца слуша с наведена глава и затворени очи. Ловеца влачи окървавеното тяло на Люк в една просторна стая, а червената диря, оставаща след тях, води извън вратата.
Томас прошепна в ухото ми:
– С това желязо, което носиш по себе си, само Люк може да те убие. Бъди смела, дете.
Ловеца втренчи поглед в него.
– Томас Стихоплетецо, не говори, ако можеш.
От него се излъчваше
– Какво искаш от мен, Ловецо? Не съм ли прекалено лесна плячка за теб и за тази огромна глутница? Нима има някакво предизвикателство в този лов?
Странно изражение проблесна за миг в очите му.
– Именно. – Изучаваше ме през спуснатите си клепачи. – Този лов си е чисто прахосване на време.
– Не можеш да я убиеш – обади се Томас. – Защо въобще я преследваш?
– Наредих ти да замълчиш, Стихоплетецо. – Обърна се отново към мен и мълчанието, което се възцари, продължи векове. Най–накрая се протегна към бедрото си и извади дълъг, направен от кост кинжал; дръжката му беше цялата гравирана с животински глави. – Диърдри Монахан, ти можеш да заповядваш на детелините и затова трябва да умреш.
Да. Страшничко, но не чак толкова, че да се просна назад по гръб и да го оставя да забие кинжала си в гърлото ми. Отстъпих крачка назад, спъвайки се в една от хрътките. – Знам, че не смяташ да ме промушиш с това нещо.
Томас трепна зад гърба ми, без съмнение, представяйки си колко болезнено би било кинжалът да проникне в тялото ми, дори и да не успее да ме убие.
– Махни желязото, което носиш – каза Ловеца. – Надушвам го по теб.
– Като че ли ще го направя – отвърнах аз. – Разкарай се.
Лицето на Ловеца не трепна; аз бях малък заек, опитващ се
да избяга от ножа му, и това си беше в реда на нещата. Той пристъпи напред, вдигна бавно кинжала и каза отново:
– Махни желязото.
Хвърлих поглед към края на полето. Следобедът преминаваше във вечер и вече усещах задаващия се мрак над хоризонта, макар още да не можех да го видя. Не беше съвсем близо, но и
това ми стигаше. Нещо вътре в мен улови мрака и го остави да попие и да се надигне в цялото ми същество.
