Ридание полностью

      Кецовете ми скърцаха, докато вървях по коридора към залата. Предстоеше нещо лошо и бях наясно с това. Ослушвах се за чужди стъпки, макар изобщо да не бях сигурна, че ще успея да ги чуя от тъпите си скърцащи подметки. Взирах се във всеки тъмен прозорец, за да проверя дали някое странно създание от света на феите не ми устройва засада.

      Гимназията обаче изглеждаше напълно пуста, странно празна. В главата си чух как гласът на Люк ми казва: Имай вяра в себе си.

      Споменът за гласа му ми вдъхна смелост и инстинктивно изпънах рамене. Аз съм силна. Отворих вратите на залата с тласък.

      Вътре беше тъмно. Знаех, че редици от невидими сгънати столове се простираха пред мен, без да ги виждам, но сцената беше леко осветена, сякаш в момента се играеше някакво представление. В ъглите й имаше части от декора на „Сън в лятна нощ” – не знаех дали бяха изостанали, или тепърва ги подготвяха за нещо, което предстоеше. Сред царящия на сцената хаос имаше кръг празно, чисто пространство. В средата му забелязах малка тъмна купчина, към която беше насочен прожектор.

      Можеше да бъде всякаква купчина, но в този момент знаех много добре какво беше. Исках да се затичам по пътеката и да скоча на подиума, но ми беше ясно, че това е капан. Защо иначе Те биха сложили Джеймс под прожектора, ако не за да ме подтикнат да се кача горе?

      Затова започнах да пристъпвам бавно по тъмната пътека, оглеждах се предпазливо и се взирах във всяко кътче, като се ослушвах за какъвто и да било шум и душех за аромат на мащерка. Залата обаче изглеждаше напълно празна като останалата част от училището. Изминах целия път до стълбите пред подиума, изкачих се по тях и стъпих на гладкото бяло дърво на сцената, но продължавах да бъда сама.

      Чувствах се напълно открита под ярката светлина на прожектора, но пристъпих към купчината и разпознах цвета на любимата тениска с „Аудиослейв” на Джеймс, Не виждах все още лицето му, но след като бях видяла мястото на катастрофата, знаех, че гледката няма да ми хареса. Преглътнах, не бях готова за това. Моля те, бъди жив.

      Коленичих и докоснах колебливо с ръка раменете му. Моля те, бъди жив.

      Главата му се обърна към мен и Луничавия перко ми се ухили.

      Жив съм.

      Отскочих назад, пързаляйки се по гладкия под, а Одан се изправи, облечен с окървавената тениска на Джеймс. Гривната блестеше под ръба на ръкава му, а той се усмихваше широко, доволен от ужаса, който беше предизвикал в мен. Ноздрите му се разширяваха, сякаш вдишваше миризмата, която излъчвах, а езикът му облизваше устните бавно от единия до другия край.

      –  Къде е той? – изръмжах аз, когато разстоянието помежду ни ми се стори малко по-безопасно. Представата, че може да ме докосне, предизвикваше в мен същото отвращение, както и самата мисъл, че носеше тениската на Джеймс. Беше я свалил от тялото му, докато е лежал окървавен на земята; просто не можех да спра да мисля за това. – Какво си му направил?

      –  Аз? Почти нищо. Колата беше свършила по-голямата част от работата.

      Нямаше накъде повече да отстъпвам – следващата ми крачка щеше да ме отведе долу по стълбите, в мрака. Но не се и наложи – светкавично бързо Одан застана до мен, а уханието на билки, което се излъчваше от него, беше толкова силно, че главата ми се замая.

      –  Скоро – прошепна той почти в ухото ми, изпълвайки всяка частица от мен с мирис на мащерка – ще мога да те докосвам. – Протегна дланта си напред, с разперени пръсти, към ключицата ми. Поколеба се на милиметри от кожата ми, толкова близо, че можех да видя съвсем ясно всяка резка и всяко петънце по кожените гривни на китката му. И отново видях спомена на Люк за него – как измъчва момичето, видях покритата с кръв кожа на ръцете й.

      Направи нещо. Направи нещо. Инстинктите ми се пробудиха. Повдигнах рязко коляно и макар да пропуснах „семейните му ценности”, все пак успях да го ритна силно в бедрото. Замахнах с юмрук към лицето му, мислейки си колко хубаво би било да разбия няколко от хилещите се бели зъби. Той отскочи крачка назад, избягвайки с лекота удара, и ми се усмихна с игриво наклонена глава. В този момент приличаше на изключително красив зъл модел, излязъл от страниците на луксозно модно списание.

      Изпълзях встрани от него, обратно към центъра на сцената, мислейки си само, че ми трябва по-голямо пространство за маневриране. Одан наблюдаваше действията ми с лека, почти приятелска усмивка на луничавото си лице.

      –  След като Тя накаже Люк за неподчинението му, ще го попитам отново дали ще се съгласи да те сподели със стария си приятел. Сигурен съм, че този път ще каже „да”.

      –  Задник.

      Одан започна да дъвче нокътя на палеца си, а после махна небрежно с ръка зад гърба ми.

      –  Внимавай къде стъпваш, съкровище.

      Погледнах бързо зад себе си. О, мамка му, мамка му, мамка му.