Някакво остро чукане го изтръгна от дълбините на съня. Алисън до него се размърда и зарови глава още по-дълбоко във възглавницата. Той се измъкна от леглото, грабна панталона си от стола, върху който го бе метнал. Влезе необлечен в хола и затвори след себе си вратата на спалнята. Навлече несръчно панталона и се затича с подскоци към антрето.
— Кой е?
— Часът е осем — долетя гласът на агента от ЦРУ иззад вратата.
Питър си спомни: в осем часа охраната му се сменяше. Беше време за среща между него и новия му часовой.
Почти нищо не можа да стори, за да прикрие удивлението си. Само примигна, заглуши прозявката и разгърна очи, за да не покаже изненадата си. Новият човек от охраната бе агентът от ЦРУ, който бе снабдявал Питър с материали за „Контраудар!“. Съдействуваше му по свое желание. От гняв. Бе дълбоко възмутен от беззаконията, които се ширеха в управлението.
— Имената са излишни — каза агентът, чието дежурство привършваше. — Той ще ме смени.
Питър кимна.
— Добре. Без имена. Без подаване на ръка. За да не ви заразя.
— Сигурно прихваща — тихо каза агентът със същия нападателен тон. После се обърна към своя колега: — Той трябва да стои в хотела, нали?
— Така сме се уговорили. Никаква работа навън.
Двамата се извърнаха и тръгнаха към асансьорите. Питър влезе и затвори вратата. Заслуша се да чуе слабия шум от асансьора. После почака още десетина секунди и отвори вратата. Човекът от ЦРУ се вмъкна безшумно в антрето. Питър затвори след него.
— Господи! Снощи, като ми се обадиха, едва не получих сърдечен удар!
— А аз за малко не паднах, като ви видях пред вратата!
— Справихте се. Извинявайте, но нямаше как да ви телефонирам и да ви предупредя.
— Как се озовахте тук?
— Чрез О’Брайън. Той е една от свръзките ни във ФБР. Когато Хувър прекъсна потока от информация, О’Брайън и неколцина други ни сътрудничеха, снабдяваха ни с нужните сведения. Така че би било нелогично да потърси помощ от другиго. Можеха да му откажат. Но в нас бе сигурен.
— Длъжни сте му един вид — рече Чансълър.
— Повече, отколкото можете да си представите. О’Брайън и съмишлениците му си залагаха главите и кариерата заради нас. Ако ги бяха открили, Хувър щеше да побеснее. Нямаше да се укроти, докато не ги види в някой тъмничен затвор с присъда от десет или двадесет години.
Питър потръпна.
— И той е бил способен на такива постъпки, така ли?
— Беше и го вършеше. Все още има живи трупове, които гният из килиите на Мисисипи. Така че на О’Брайън сме му длъжници. Няма да забравим услугите му.
— Но Хувър вече го няма.
— Нищо чудно някой да се опита да го върне. Защо тогава ни е повикал О’Брайън?
Чансълър се замисли. Явно тази възможност бе твърде реална. О’Брайън бе говорил за групата на Хувър — някои от привържениците му се знаеха, други — не, но на никого от тях не можеше да се вярва. Дали те държаха досиетата на Хувър? Те ли се мъчеха да установят надмощие в Бюрото? Ако е така, хора като Куин О’Брайън трябваше да бъдат унищожени, за да могат другите да вземат връх.
— Може би сте прав — изрече Чансълър.
Агентът кимна с глава.
— Пак започва. Не че някога е спирало. Когато чух снощи името ви, зачудих се, кое ви накара да се забавите толкова време?
— Какво искате да кажете?
— Говоря за сведенията, които получихте от мен. Из-ползувахте ги изключително против нас. Защо? Има толкова други, които са виновни — не само ние.
— Ще ви кажа същото, което и преди две години. ЦРУ използува като повод провалите на други. И то твърде оперативно и с голям ентусиазъм. Струва ми се, в това отношение с вас бяхме на едно мнение. Затова ми давахте сведенията.
Агентът поклати глава:
— Мислех, че ще разпрострете вината и върху други. Още тогава предположих, че задържате част от материала за друга книга. Заради това става цялата таи история, нали? Пишете книга за ФБР.
Чансълър остана като гръмнат.
— Това откъде чухте?
— Не съм го чул, а го прочетох. В сутрешните вест ници. Статия от Филис Максуел.
Това бе самата истина. Статията бе кратка и зловеща както с вида, така и със съдържанието си. Бе разположена на централно място, оградена в черна рамка. Щеше да се прочете от всеки, да предизвика панически въпроси и още по-паническа уплаха. Чансълър си представи как разстроената Филис Максуел призовава на летището своя здрав разум, стига до неотменимото решение и позвъня-ва на дежурния редактор във вестника. Никой редактор не би се наел да я редактира и изменя, тя се славеше с безукорна точност на фактите. Но освен това тази статия беше нейна последна изява, нейно завещание, което осезателно се чувствуваше. Филис отдаваше своя дълг към вестника си и вестникът не можеше да й обърне гръб.
