превърна в отчаяно скимтене.
— Линда! — извика той, като се надигна.
Тишина.
— О, неее!
— Линда!
Скочи от леглото и се втурна бос надолу по стълбите, като едва не падна, но успя да се
задържи.
Линда седеше пред компютъра, без да усеща присъствието му. Бе скована, ръцете й
покриваха лицето, а раменете й потръпваха. Всичко в поведението й издаваше… какво
точно? Вина? Срам? Страх? И със сигурност — изненада.
— Линда, какво става? Какво…
Тя се завъртя стресната. После кликна мишката отчаяно.
Той тръгна към нея, но тя извика:
— Не!
Вече стоеше зад нея, положил ръка на рамото й.
— Какво, по дяволите, става?
Тя вдигна към него насълзените си очи.
— О, Господи, Тим! О, Господи!
— Линда, какво става, скъпа? — попита той, като погледна екрана. — Какво видя?
— Аз… аз просто…
— Да, какво?
— Потърсих колеж „Росин“ в „Гугъл“.
— Да. И какво?
„Росин“ бе колежът на Линда, малко училище във Вирджиния. Наскоро й бяха
изпратили покана за среща на бившите студенти. Беше я видял върху купчината писма.
Линда не си падаше по подобни мероприятия, а той самият никога не бе виждал колежа.
Запознаха се две години, след като се бяха дипломирали в различни колежи от двата
противоположни края на страната.
Брадичката й потрепери.
— Господи, какво става?
Той взе мишката от ръката й, кликна на „История“ и затърси посетените през деня
сайтове.
— Не, Тим! Моля те!
— Шшшт.
Кликна и страницата се отвори. Очите му се ококориха при образа на жена му. Една
доста по-млада Линда.
Тъмната й коса падаше по рамената в гъста, лъскава конска опашка. Линда се смееше
весело, а тъмните й кафяви очи, очите, в които се бе влюбил в деня, когато се запознаха,
проблясваха на светлината.
До нея имаше русо момиче, цяла глава по-ниско от Линда — спомняше си, че беше
дошло на сватбата им, стоеше до нея и се опитваше да оближе бузата й.
Лицата на Линда и другото момиче — беше забравил името му — бяха намазани с
някакъв бял прозрачен гел.
Имаше и други снимки, а над тях — червен надпис: „СТУДЕНТКИ, КОИТО ОБИЧАТ
СПЕРМА“.
— Това… това е порно страница — дрезгаво прошепна той.
— О, Тим, не е… искам да кажа… не съм…
Малкото заглавие отдолу гласеше: „Похотливи студентки лесбийки от «Росин» ближат
сперма от прясно напръсканите си лица“.
Тим отстъпи назад. Линда? Лесбийка? Любителка на сперма? Сънуваше ли?
— Тим… не можеш… не можеш да вярваш…
Нужен му бе миг, за да се съвземе.
— Линда, как, по дяволите… какво е това? Откъде дойдоха тези снимки? Как…
— О, Господи, не знам, Тим. Помня кога бяха направени, но не са това, което пише. О,
Господи! Ами ако хората ги видят?
— Добре, опитай се да се успокоиш и ми разкажи каквото можеш. Каза, че помниш
снимките?
— Бяхме… не знам… дори не мога да си спомня дали бяхме трети или четвърти курс
тогава…
— Няма проблем. Просто ми обясни как се появиха на бял свят.
— Бяхме… нали разбираш… група момичета в общежитието. Беше скучна нощ, а ние
вечно правехме глупости, както всички останали в общежитието.
— Какво правехте?
— Едно от момичетата обичаше глазурата на онези кифли с канела… нали знаеш,
онези, които са в малък хартиен цилиндър. Купуваш ги от супермаркета. Удряш цилиндъра в
плота, тестото изскача и ги слагаш във фурната и…
— Да, да, знам за какво говориш.
— Ами тя крадеше чашките с глазура, която трябва да размажеш по кифличките, след
като ги извадиш от фурната.
— Аха.
— И това подлудяваше всички нас. И една вечер решихме да й дадем урок. Отидохме в
града и купихме цял кашон тесто. Върнахме се в общежитието, натиснахме я на леглото и
размазахме тон глазура по лицето и косата й. Беше само шега. Не бяхме жестоки, а и тя се
смееше.
— Добре. Ами снимките?
— Бренда, нали помниш Бренда? Тя имаше полароид и направи снимка на Али —
момичето, което намазахме. Но после всички започнахме да се държим глупаво и да
размазваме глазура по себе си. А Бренда продължи да прави снимки.
Тим заразглежда страницата, а Линда изскимтя отчаяно. Поредната снимка показваше
красив задник, намазан с глазура, която две момичета ближеха.
— Господи! — въздъхна Тим.
— О, Господи, Тим! Моля те, повярвай ми… просто бяхме глупави момичета.
Той присви очи и се съсредоточи в няколкото лунички и бенки по задника.
— За бога, Линда, това е… това е твоят задник!
Сълзите й преляха, а от гърлото й изскочи горестен хлип.
Той стисна главата си за миг, после я прегърна.
— Стига, стига, скъпа. Знам, че просто сте били глупави момичета. Това не означава
нищо. А и е било преди двайсет години.
— Но… но… но… — едва успя да промълви Линда, — ако някой ги види, ще си
помисли…
Той я притисна по-силно към себе си.
— Да не се тревожим за това. Шансовете някой да ги види са почти нулеви.
— Но аз просто написах „Росин“ в „Гугъл“. Всеки, който направи това, ще ги види.
— Ами… е…
Тя отново заплака.
— Ако някой попита, просто ще им кажем истината. Приятелите ни ще разберат.
— Но ако някой в службата… ако шефът ги…
— Не ти си ги сложила в сайта, така че какво би могъл да направи шефът ти? Ти си
жертвата в случая.
— Не можем ли да измислим нещо? Не можем ли да ги накараме да свалят снимките?
Тим се замисли. Това щеше да е идеалното разрешение на проблема.
