него, се превръщам в непостижимото, в онова, за което копнее.
Минава известно време и дивото животно се приближава към мен. Любопитството
надделява над страха му. Танцуваме в празната арена, крайниците ни се сплитат колебливо и
накрая го яхвам. Обяздвам мощното му тяло, горещи мускули потръпват под краката ми. Той
подскача лудо и се бори с тежестта ми. Но аз се държа здраво и чакам страхът му да
премине.
И той преминава, защото животното иска да е под моята команда, иска да бъде
опитомено. Но чак след като го яздя до изтощение и той все още се стреми да бъде погален
от мен, осъзнавам, че съм спечелила. Обич и доверие го привързват към мен, а аз се
навеждам към изпотения му врат и прошепвам в ухото му:
— Вече си мой.
Разбира се, в действителния свят няма диви животни. Няма жребци с огнени очи, нито
свирепи дракони. Не съществува нищо диво, а аз съм стара. Двайсет години скапани служби
и нищо срещу тях. Подвивам опашка и прекосявам Америка, за да се върна в родния си град.
Ще падна в дупката на старческите си години и никой няма да ме помни. Поне така си
мисля, докато шофирам по магистралата. Хълмистата част и Елънсбърг се появяват в
долината, огрени от златистото залязващо слънце.
За двайсет години няма никаква разлика. Сградите на колежа все още се издигат като
неоготически кралици от равнината, разнообразена само с леката издутина на хълм Крейг и
белия гръбнак на стадиона. Пред мен фучат коли и рубинените им стопове изчезват в
гърлото на града. Свалям прозореца си. Горещ вятър погалва лицето ми. Приятна и чиста
миризма като уханието на първия ми любовник в нощта, когато загубих девствеността си на
хлътналото легло в общежитието. Той беше отхранен с царевица жребец с яки крайници и
мощен член. Бях забравила колко обичах този аромат и вкуса му в устата и дробовете ми. Бях
забравила прекалено много неща.
Ярки светлини огряват края на града, кръгове в бонбонени цветове се въртят над къщите
и дърветата. Изчезват, когато навлизам навътре в долината, но след като вече ги видях, знам
за какво да се ослушвам. Музика от латерна над шума от тълпите. Звуците и светлините
означават, че в града има панаир, а с панаира идва и родеото: коне и бикове и мъжете с тях.
Утре ще прекося Каскадите10, ще стигна до къщата, в която съм родена, и ще се
промъкна вътре. Ще седя до прозореца и ще си припомня всичко, което загубих в живота,
защото вечно мечтаех за нещо друго. Малкото градче под мен е последното мънисто в
огърлицата, която се къса от години. Скоро и то ще изпадне. Ще ми остане само връзка,
която не ме свързва с нищо, освен с безполезните ми детски мечти.
Тогава старата ми фантазия нахлува в мозъка ми и отблъсва действителността настрани.
Намествам се на седалката и се опитвам да се отърся от тежестта на августовската жега. Под
дрехите ми се стича пот и се събира между краката ми. Имам нужда от душ. Не, имам нужда
от нещо диво. Обзема ме приятна болка, когато си представям хладна вода и грубите ръце на
непознат с каменно лице, който прокарва насапунисаните си ръце по гърдите ми. Повдигам
крак и насочвам зачервения връх на…
Яростен клаксон ме изважда от фантазиите ми. Потръпвам и набивам спирачки.
Оставям колата, която едва не ударих, да изчезне в движението пред мен. Разтърквам ръце в
роклята си, стискам волана и се съсредоточавам. Мислите ми още се лутат. Едно нещо, което
никога не направих в Елънсбърг преди години. Последното мънисто, последното блестящо
бижу. Последен шанс да го уловя, преди да падне.
В мозъка ми проблясват имена на хотели, но вероятно всичките ще са претъпкани. Няма
значение, вече знам къде ще прекарам нощта.
… хиляда и две…
Паркирането в северната част на университетското градче ми отнема половин час, а
пътуването до панаира — още толкова. Най-после се смъквам по стъпалата на автобуса в
онзи странен час преди стъмване, когато сенките се оцветяват в сребристо и всичко
изглежда по-ясно. Плащам билета и влизам, като поспирам за миг, за да огледам задната
част на арената, направена от червени тухли. Тълпи от хора нахлуват вътре енергично. Тази
вечер тук ще са биковете, най-страхотните животни в страната. Всеки ездач трябва да се
задържи на гърба им само осем секунди, но аз знам добре как осем кратки секунди могат да
променят цял живот.
Вляво от мен парк „Мемориъл“ е превърнат в лунапарк, където въртележки издигат
пищящи деца във въздуха. Величественото виенско колело се извисява над всичко като
портал към друг свят. Ухания на пуканки и дървени стърготини, скара и кожа изпълват
въздуха. Прилича на огромен семеен пикник. Чувствам се чужда и смотана — жена на
средна възраст в провиснала памучна рокля, която се опитва да не пречи на никого.
Замотавам се около сергиите, приковала очи в мъжете, млади и стари. Мъже с деца, със
съпруги и приятелки, мъже с приятелите си. Каубойски шапки и джинси, обръснати лица и
светли ризи. И всички са с някого. Покрай мен минава двойка гимназисти. Момчето е
пъхнало ръка в колана на джинсите на момичето, които разкриват гладка загоряла кожа.
Нейната ръка е на тила му и гали нежно косата му. Влюбени са.
