— Имам предвид инцидент. Ще ми простиш, че не искам да навлизам в подробностите.
Ужасяващи сцени — нападение на страшно куче или луд човек — затанцуваха в мозъка
ми.
— О, Господи — прошепнах.
Той взе ръката ми и я отмести леко встрани. Усетих дебели белези.
— Беше… зловещо събитие — продължи той. — И много сериозно. Годеницата ми ме
разочарова силно, тъй като дори не се опита да прояви лоялност. Но напоследък мисля, че
направи услуга и на двама ни.
— Искаш да кажеш, че си загубил…
— Да, загубих го. Пикая като жена, макар да не се чувствам като такава. Вероятно
мислиш, че малкият ми тотем е жалък. Но ми напомня за… за човека, за когото все още се
смятам.
Е, отговорих по единствения възможен начин.
Свалих панталона му, дръпнах надолу тесните боксерки, стиснах проклетото нещо и го
натъпках в устата си. Цялото.
И засмуках.
Смучех, за да потисна шока и страха си. Смучех, за да залича онова, което му се бе
случило. Смучех, за да заплюя годеницата му, която не бе направила услуга и на двама им.
Смучех за Христос, защото той, в безкрайната си обич, би дал, и вероятно чрез мен даваше,
милост на този човек. Смучех за Христос, за вярата и катедралата, дори за старата сестра
Ансилита.
Точно така. Смучех за църквата. Смучех за освещаването. Смучех за ритуала. Смучех за
светостта. Смучех за богохулството. Смучех, за да не се чувствам толкова тъпа. Смучех
заради самото нещо!
Все пак аз бях антрополог, студентка, която изучаваше артефакти и значителни
предмети. Тотеми. Да, смучех за интелекта този член, който не бе такъв. Смучех за Симон
дю Бовоар. Този, който не е член, но е нещо повече. Смучех за Робърт Десно. Смучех за
собствената си уста: в нея, меката гума представляваше граници, които не знаех, че имам.
Граници, които се заличаваха в момента.
Сред останките им започнах да смуча, защото бях мокра. Овлажняла за всичко от гадния
му вкус и странното усещане до изкуствеността му, трагедията и гордостта му.
Желаех гумената играчка на професор Гордън. Смучех я, ближех и галех.
— Господи — каза той със странен глас. — Господи.
Нещо се размърда до гърдите му. Останките му.
— Мили боже! — извиках. — Какво да правя? Какво да правя?
— Не знам.
Започнах да лижа назъбените белези.
Спомних си професорката си по антропология от първи курс (Шепърд, позастаряла
хипарка, която много обичах). Спомних си думите й:
Когато Гордън се изпразни, спермата му бе рядка и водниста. Наблюдавах я как се разля
по него.
— Панталона ми! — извика той.
И двамата се разсмяхме.
— Чакай — казах и я облизах. — Пфу! — изсумтях и избърсах уста. — Съжалявам.
Никога не съм гълтала.
— Можеше спокойно да ме заблудиш.
Спрях и го погледнах. Един от малкото пъти, в които наистина поглеждах в нечии очи.
Бяха искрящи и весели.
— О… — започнах, но не знаех какво да кажа освен името му и избухнах в плач.
След всичко това, как щях да го наричам „професоре“? Но пък никога не го бях
наричала нищо друго. Всъщност никога преди не бях говорила с него, макар да го бях зяпала
дълго време.
Той се засмя притеснено, но очите му още искряха.
— Наричай ме по име — каза нежно.
— Джордж — промълвих. — Джордж.
— Джулия — отвърна той и хвана ръцете ми.
Наведе се и ги целуна. Невероятно интимен момент. Устните му по дланите и
кокалчетата ми.
Целуваше чудесно, решително, с топли, сухи устни. Помислих си, че сигурно е било
страхотно, когато е можел да те положи на леглото и да те изчука. Дяволът ли те ревнуваше,
Джордж?
Най-после той зарови лице в ръцете ми и се притисна в тях.
— Джулия — прошепна той. — Джулия.
Никой мъж досега не бе произнасял името ми по този начин. Нещо като съд, в който
можеше да сложи всичко.
Знаех, че онова, което искаше да вложи в момента, бе значение. Нали и аз изпитвах
същото? Исках да му кажа толкова много неща, когато се опитах да изрека името му за първи
път. Щеше да ми се наложи да измислям думите, защото те не съществуваха, но сега си
мислех, че ще успея.
Вече знаех повече. Щеше да ни се наложи да се борим. И двамата. Но вярвам, че и той
бе научил нещо за това, като се има предвид начинът, по който бе живял. Що се отнася до
мен, бях тренирала за дълги пътешествия и усъвършенствала издръжливия си мозък чрез
дълги нощи четене на проза, която само можеше да ме отдалечи още повече от онова, което
писателите се опитваха да предадат.
— Джулия — каза той отново с дрезгав глас.
— Шшшт — спрях го и погалих косата му. — По-късно. По-късно. А сега… позволи ми
да видя очите ти.
