— В държавното хранилище има сандък за теб — рече малко след тази среща Стивън. — Какво е станало, Ричард? Виждаш ми се доста изтощен за човек, който като на шега набичва за нищо време десетина огромни дънери.
— Току-що казах на капитан Кинг какво мисля.
— А, такава ли била работата! Чудо голямо! Вече си свободен гражданин, ако реши да те налага с камшика, първо трябва да те съди и да те осъди.
— А, излязох на глава и с него. Както личи, винаги излизам на глава с всички.
— Не дърпай дявола за опашката!
Ричард се наведе и почука на дърво.
— Е, най-малкото този път се измъкнах сух от водата — поправи се той. — Кинг прояви здрав разум и видя, че му говоря самата истина.
— Тогава има надежда. Чу ли какво ти казах в началото, Ричард?
— Не, какво?
— В хранилището има сандък за теб. Пристигнал е с „Кралица“. Доста тежичък е, вземи и каручката.
— Ще дойдеш ли да вечеряме заедно довечера? Тъкмо да разгледаме какво има в сандъка.
— Ще дойда.
По пладне Ричард отиде с каручката при Том Краудър, когото господин Кинг отново бе взел под крилото си, и той го заведе при сандъка. Някой го беше отварял, но Ричард реши, че е станало не тук, в хранилището, а на кораба или в Порт Джаксън. Който беше ровичкал, все пак се бе показал възпитан и бе заковал отново капака. Ричард бутна сандъка — беше доста тежък — и от това отсъди, че не са му взели почти нищо, значи вътре имаше книги. А и сандъкът бе по-голям, отколкото онези, в които превозваха чай, и бе скован от по-здраво дърво. Тъкмо се наведе да го вдигне и да го качи на каручката, когато Каудър изпищя:
— Недей сам, Ричард! Ще ти намеря някой мъж.
— Че аз какво, не съм ли мъж, Томи! Все пак благодаря за предложението.
„РИЧАРД МОРГАН, КАТОРЖНИК ОТ АЛЕКСАНДЪР“, пишеше с едри букви върху шестте страни на сандъка, никъде обаче не бе посочено името на изпращача.
Следобед Ричард го откара вкъщи. Още беше светло — работата на секачите бе такава, че те приключваха по-рано от останалите. Пък и Ричард вече беше свободен гражданин, беше в правото си от време на време да си тръгва по-рано.
— От ден на ден се разхубавяваш все повече, жено — рече той на Кити, когато тя изприпка надолу по стълбите, за да го посрещне.
Дълго се целуваха, устните й обещаваха за нощес много любов — Ричард знаеше, че в леглото я привлича неудържимо. Притесняваше се да не навредят нещо на детето и бе настоял да спрат, Кити обаче го бе погледнала изненадано.
— Как такова приятно нещо може да навреди на детето ни? — попита с искрено недоумение. — Пък и ти не си някой груб тъпкач, който ръга като бик за разплод.
Той се подсмихна, развеселен от езика й, който понякога напомняше за дългия й престой на „Лейди Джулиана“.
— Какво има вътре? — полюбопитства младата жена, докато Ричард разтоварваше сандъка от каручката.
— Още не съм го отворил, не знам.
— Хайде, отваряй го, де! Умирам от любопитство.
— От Порт Джаксън е пристигнал не с „Атлантик“, а с „Кралица“, но в Англия е бил натоварен на „Горгона“. Умът ми не го побира защо са го бавили толкова дълго в Порт Джаксън. Сигурно са искали да проверят кой е изпращачът.
Ричард взе чука за вадене на пирони и се запретна да маха капака, който се откова веднага. Сандъкът със сигурност беше отварян и вещите в него — проверявани.
Както и очакваше, вътре имаше книги. Най-отгоре, но без онова, което сигурно е било около нея, по всяко вероятност, дрехи, се мъдреше кутия за шапки. Джем Тисълтуейт! Ричард развърза връвта и извади шапката — чудо нечувано на шапкарското изкуство: беше от слама, покрита с алена коприна, с широка, смачкана по пътя периферия, а отгоре се кипреха цял наръч черни, бели и алени щраусови пера, прихванати със завързана на фльонга атлазена панделка на черно-бели райета. Отдолу под брадичката се завързваше пак с раирани атлазени лентички.
— Аууу! — ахна Кити и зяпна прехласната, когато Ричард извади шапката от кутията.
— Уви, жено, не е за теб — предупреди я той, да не би Кити да си въобрази нещо. — За госпожа Морган е.
— Толкова се радвам! Шапката е страхотна, но аз съм нисичка, не съм първа красавица в лице, а и нямам дрехи като за такава шапка. Пък и — призна си тя, — мен ако питаш, хора като госпожа Кинг и госпожа Патерсън ще кажат, че шапката е просташка и натруфена.
— Обичам те, Кити. Обичам те много, много.
На което тя — както винаги — не отговори.
Ричард въздъхна нечуто, после видя, че в кутията за шапки има и разни дребни нещица, увити в късчета хартия, всичките отваряни и сетне сгъвани наново. Виж ти! Кой ли беше тършувал в сандъка и защо? С такава шапка и най-големия грозник сред мъжете в Порт Джаксън можеше да си купи за година напред услугите на най-търсената лека жена, шапката обаче си стоеше непокътната. Както и предметите, увити в хартията. Ричард разгъна едно от пакетчетата и видя месингов печат, прихванат за къса дървена дръжка — взря се в печата и съгледа инициалите „РМ“ и преплетени между тях вериги. В останалите шест хартийки имаше парчета ален восък за писма. Намек!
