Апарал Фордж беше извърнал очи от своя господар, все още не бе готов за него. Беше отпращал легион след легион през разлома и с нарастващо отчаяние беше гледал как всеки следващ отстъпва, разбит и окървавен. Стотици негови войници лежаха на подгизналите нарове под платнищата – чуваше виковете им сред дрънченето на оръжия, подготвяни за следващия щурм – а трижди повече отдъхваха във вечен покой в спретнати редове зад изкопите на резачите. Нямаше представа колко бяха изгубили отвъд разлома… хиляда? Повече? Врагът нямаше да се погрижи за ранените лиосани, а и защо да го прави? „Ние щяхме да избием ранените им също толкова бързо и щяхме да го наречем милост. Такава е механиката на войната. Дотук ни води логиката винаги.“
Високо горе кръжаха три дракона. Като подгонени в небето птици, отказваха да се спуснат долу и бяха останали там след смъртта на Ипарт. Апарал усещаше яростта им и нещо подобно на глад – сякаш някаква част от тях, нещо присъщо на влечугите и бездушно, искаше да се спусне и да се храни с вонящия труп. Останалите седем, превъплътили се от сутринта, бяха вдигнали тихомълком биваците си по могилите от двете страни на Великия булевард с поверените им легиони около тях. Елитите, истинските воини на Лиосан, все още не бяха извадили оръжия и все още не бяха настъпили към портала – чакаха заповедта на Кадагар.
Кога щеше да дойде тя? Кога господарят им щеше да реши, че е видял достатъчно от гражданите му да умират? Обикновени жители на града, предвождани от благородници, притиснати под отбраните рангове на соултейкън, войници само на думи – ах, как умираха!
При тази мисъл гневът закипя в него. „Но няма да погледна господаря си. Няма да го умолявам отново. Едва когато всички загинат ли ще се умилостиви? За кого тогава ще е тази победа?“ Но знаеше отговора на този въпрос.
Дори Кадагар Фант да останеше сам в края на всичко това. Дори да седеше в сумрака на празна тронна зала в празен дворец, в празен град, все пак щеше да го сметне за триумф. Завладяването на Карканас беше безсмислено. Важното за Господаря на Светлината бе пълното унищожение на тези, които му се противопоставяха.
„От двете страни на разлома.“
„Помниш ли, Кадагар, деня, в който чужденецът дойде в Саранас? Бяхме още деца тогава, все още приятели, все още отворени за възможности. Но дори ние двамата споделихме стъписването от дързостта му. Човек, висок почти колкото лиосан, носеше под опърпаното наметало метална ризница, която стигаше до глезените му, грозен меч, затегнат под лявата му мишница. Дълга сива коса, разчорлена брада, зацапана с цвета на ръжда под тънките устни. Беше се усмихвал – всички се съгласиха за това, от съгледвачите отвъд стените до стражите на Южната порта и тези по улиците, които се спираха да го погледат как крачи към цитаделата в центъра на Саранас…“
„И все още се усмихваше, когато влезе в тронната зала, а баща ти се наведе напред на Върховния трон и костенобялото дърво изскърца.“
„Харадегар – твоят чичо – бе този, който изръмжа и посегна за меча си. Твърде много наглост имаше в този чужденец. Твърде много презрение имаше в усмивката му.“
„Но твоят баща вдигна ръка, задържа своя Майстор оръжейник и заговори на чужденеца с тон, който никога дотогава не бяхме чували.“
– „Каллор, Върховни кралю, добре дошъл в Саранас, последния град на Тайст Лиосан. Аз съм Крин Не Фант, Защитник на Върховен дом Светлина…“
– „Синът на Серап?“
„Господарят потръпна и, Кадагар, видях срама в очите ти.“
– „Моята… баба, Върховни кралю. Не знаех…“
– „Не е имала причина да ти го каже, нали? – Каллор огледа залата. – Тя беше буквално затворничка тук – дори слугините й бяха прогонили. Пристигна като чужденка и като чужденка бяхте решили да я задържите. Чудно ли е изобщо, че избяга от тази воняща дупка?“
„Мечът на Харадегар изсъска от ножницата.“
„Каллор извърна глава към оръжейника и каквото и да видя Харадегар в очите на Върховния крал, то отне куража му – ох, беше срам след срам, Кадагар! Това ли бяха първите ти рани? Вече мисля, че са били те.“
„Върховният крал отново се обърна към Крин.“
– „Обещах й и затова съм тук. Крин Не Фант, твоята баба Серап, от кръвната линия на Исгин, е мъртва.“
„Крин бавно се отпусна на трона си, изглеждаше рухнал, съсипан в онази клетка от костено дърво.“
– „Какво… какво е станало?“
– „Какво е станало? – изсумтя Каллор. – Току-що ти казах. Тя умря. Това не е ли достатъчно?“
– „Не.“
„Върховният крал сви рамене.“
– „Отрова. От собствената й ръка. Намерих я на разсъмване, в първия ден на Сезона на мухите, студена и отпусната на трона, който направих за нея със собствените си ръце. Крин Не Фант, аз съм нейният убиец.“
„Помня тишината, която последва. Помня как пресъхна устата ми и как не можех да погледна наникъде освен към този ужасен мъж, който стоеше там без никакъв страх и в същото изричаше думи, подканящи към насилие.“
„Но Фант клатеше глава.“
– „Щом… Нали каза «от собствената й ръка»…“
„Усмивката стана злобна.“
