– „Наистина ли вярвате, че самоубийството е дело само на този или тази, която взима ножа? На цялата тази отврат за егоизма и самоомразата? Лъжите, които си казваме, за да ни освободят от цялата вина, от всички роли, които сме изиграли в тази окаяна смърт? – Вдигна облечената си в плетена метална ръкавица ръка и изпъна пръст първо към Крин, а след това го развъртя към всички в тронната зала. – Всички вие изиграхте своята роля в нейната смърт. Вратите, които държахте заключени. Верните слуги и приятели, които й отнехте. Зле прикритият ви шепот зад гърба й или когато влизаше в някоя стая. Но не дойдох да търся мъст заради нея. Как бих могъл? Най-прясната кръв на вина е локвата, в която стоя сега. Не можах да я обичам достатъчно. Никога не мога да обичам достатъчно.“
– „Аз я убих. По една капка отрова всеки ден, за хиляда години… По нейно желание се връщам в Саранас. По нейно желание ви нося това. – И извади изпод сивото си наметало опърпана парцалена кукла. Захвърли я така, че се хлъзна по подиума.“
„А по това време вестта вече бе излязла навън и отсам вратите, на двайсет крачки зад Каллор вече стоеше майката на твоя баща. Дъщерята на Серап.“
„Знаеше ли Каллор, че е там? Че слуша думите му? Щеше ли да промени нещо това?“
– „Тя правеше това за дъщеря си – каза Каллор, – и го взе със себе си, когато избяга. Недовършено. Всъщност нищо повече от навързан парцал и вълна. И така си остана, през всичките столетия, през които я познавах и обичах. Допускам – добави той, – че го е намерила отново случайно. И е решила, че трябва да… се довърши. На заранта, когато я намерих, лежеше в скута й като новородено дете.“
„Зад него майката на Крин простена и се смъкна на колене. Слугите й притичаха.“
„Каллор се усмихна отново, разкопча оръжейния си колан и го пусна на плочите. Оръжието издрънча глухо.“
– „Думите ми свършиха. Аз съм убиецът на Серап и чакам целувката на праведното ви отмъщение. – А след това скръсти ръце и зачака.“
„Защо си спомням това сега, Кадагар? Разбира се, при цялата злощастна трагедия на онзи миг, не изпълни ли гърдите ми с пепел онова, което последва?“
„Крин, вдигнал ръка, с пръсти, опрени на слепоочието, дори не го погледна, когато махна с другата си ръка. И прошепна:“
– „Върви си, Каллор. Просто… Иди си.“
„И чак тогава най-сетне разбрах усмивката на Върховния крал. Не беше усмивка на задоволство. Не – беше усмивка на мъж, който иска да умре.“
„А какво направихме ние? Отказахме му.“
„Помня как посегна да вдигне меча си, как се обърна, с гръб към трона и седящия на него мъж, и излезе. Видях го как крачи покрай присвилите се слуги и жената на колене сред тях. Спря се и я погледна.“
„И да каза нещо, така и не го чухме. И да е изрекъл тихо някакви думи, никой наблизо не ги сподели.“
„Четири години по-късно ти се закле, че никога няма да станеш баща на дете. Че всички Лиосан ще бъдат твоите деца от деня, в който се възкачиш на трона. Може да съм се засмял, твърде сляп за бъдещето, което ни чакаше всички в следващите столетия. Може да съм те наранил, както често правят децата.“
– Любими братко.
Апарал се обърна.
– Господарю.
– Мислите ти бяха отнесени. Какво мислеше, че така те отвлече оттук? Копнеж ли имаше в погледа на Кадагар? Едва ли.
– Господарю, нищо повече от умора. Миг на отдих. – Погледна строените легиони. – Те са готови. Добре.
Но когато понечи да тръгне към свитата си, Кадагар го задържа с ръка, наведе се към него и прошепна:
– За какво мислеше, братко?
„За една парцалена кукла.“
– Стари приятелю, беше миг, празен от блянове. Място на сива прах. Нищо повече.
Кадагар го пусна и се отдръпна.
– Апарал… истина ли е?
– Господарю?
– Смехът…
– Да, Господарю. Хуст ни чака, в ръцете на воин шейк. – Посочи трупа на дракона. – Два удара на острието са прерязали врата на Ипарт Ерюл.
– Трябва да бъде убит! Този воин шейк!
– Да, Господарю.
Кадагар вдигна ръка към челото си и с това напомни на Апарал за баща си, нещастния, объркан Крин Не Фант.
– Но… как?
Апарал кривна глава.
– Господарю? Ами, когато всички други паднат, когато остане само той. Когато дванадесет дракона пробият. Ваше величество, това не е легион Хуст. Само един меч.
А Кадагар кимаше, очите му се изпълниха с облекчение.
– Точно така, братко. – Погледна отново към трупа. – Горкият Ипарт Ерюл.
– Горкият Ипарт Ерюл.
Кадагар Фант, Господар на Светлината, облиза устни.
– Такава ужасна загуба.
Във всяко ехо, което достигаше Сандалат Друкорлат, тя чуваше смеха на призраци. Уидал седеше на камъка на подиума, почти в краката й, но сякаш бе задрямал, умората се подиграваше на волята му да бди до нея в нощта. Все едно. Провалът на тленното винаги е обагрен с ирония, нали?
Тя притвори очи, заслуша се и зачака виденията да се върнат. Послания от Майката Тъма ли бяха това? Или просто вялото пърхане на всички онези животи, предали се на тези стени и каменни подове? „Майко, съмнявам се, че има нещо от теб в тези сцени. Сумракът е тяхно собствено творение, а онези твърди гласове, които кънтят в черепа ми, познати са ми всичките.“
