– Не мислех, че ще е толкова трудно.
– Значи мислеше просто да избягаш?
Фидлър поклати глава.
– Не. Не знаех какво да направя. Не бях сигурен какво искат.
– Не си убеден, че го заслужават, нали?
Капитанът не каза нищо.
– Не сме направени за това двамата с теб, Фид. Ние сме сапьори. Когато съм затруднен с тия неща, просто си помислям: какво щеше да направи Уискиджак? Слушай, онези редовни ти трябват да стоят, трябва да ти спечелят времето, което ти е нужно. Все едно е дали смяташ, че не заслужават едно проклето нещо.
И понеже Фидлър продължаваше да се колебае, Хедж махна на своите Мостоваци и отново се обърна към него.
– Ние се строяваме, Фид, с лице към лагера – нима просто ще стоиш така, с цялата си сган десантчици и тежки, без да знаеш накъде шибано да гледаш?
– Не – отвърна Фидлър хрипливо. – Хедж… мисля, че… просто обърках стъпката. Това е всичко.
– По-добре сега, отколкото след няколко дни, нали?
Хедж тръгна към отделенията си, а Фидлър подвикна след него:
– Чакай.
Хедж се извърна.
– Какво пък сега?
– Още нещо, което всички трябва да видят, мисля. – И Фидлър пристъпи към него, и протегна ръка.
Хедж я изгледа.
– Мислиш, че това е достатъчно?
– Почвай, идиот.
Хедж се усмихна и сграбчи ръката му под лакътя.
А Фидлър го дръпна в яка прегръдка.
Бадале стоеше на фургона със Садик до нея и гледаше сцената в края на лагера.
– Какво става там, Бадале? – попита Садик.
– На раните им трябва време да зараснат – отвърна тя, загледана в двамата прегърнати мъже, и усети как се изцеди сякаш напрежението от всички страни.
– Те любовници ли са?
– Братя – отвърна тя.
– Онзи с червената брада – ти го нарече татко, Бадале. Защо?
– Това е да си войник. Точно това видях, откакто ги намерихме. Не избираш семейството си и понякога в това семейство има беда, но не избираш.
– Но те са избрали. Избрали са да са войници.
– А след това са застанали лице в лице със смъртта, Садик. Това е кръвната връзка и тя прави възел, който дори смъртта не може да пререже. – „И точно затова другите отдават чест.“ – Скоро – промълви тя, – много скоро ще видим как това семейство се събужда за ярост.
– Но Майка ги отпраща онези. Ще ги видим ли някога отново?
– Лесно е, Садик – отвърна тя. – Просто затвори очи.
Поурс бавно отиде до края на лагера, за да може да погледа десантчиците и тежките, които вече се строяваха с лице към редовната пехота. Огледа се за адюнктата, но не я видя. Юмрук Блистиг също го нямаше никакъв. „Човекът, който се опита да ме убие.“
„Нищо по-опасно няма от човек без чувство за хумор.“
Когато Фидлър и Хедж се пуснаха и тръгнаха към ротите си, Фарадан Сорт се приближи до Поурс, а малко след това от другата му страна се озова Юмрук Кайндли.
Поурс въздъхна.
– Юмруци. По ваша заповед ли беше всичко това?
– Ревях заповеди, когато те просто се наредиха тук и ме зарязаха – отвърна Фарадан Сорт. – Гадни са като морската пехота тия редовни.
– Много скоро ще видим дали е така – рече Кайндли. – Старши сержант лейтенант Поурс, оправи ли се?
– Малко допълнително лечение се оказа възможно, щом излязохме от пустинята. На крака съм, както виждате, сър.
– Вроденият ти мързел трябва да се избие обаче.
– Да, сър.
– Съгласен ли си с мен, старши сержант лейтенант Поурс?
– Винаги съм съгласен с вас, сър.
– О, хайде стига, двамата – каза Фарадан Сорт. – Ще ни отдават чест.
Всички редовни се бяха струпали от тази страна на лагера в безредно множество. Някаква отпуснатост имаше в тях и на Поурс това му се стори… необичайно, сякаш цялата военна структура, цялата й скованост и маниерност изведнъж бяха престанали да са от значение. Редовните вече не стояха мирно, а само гледаха, като най-обикновена тълпа, струпана на пристанището да гледа тръгваща от залива флотилия, как капитан Фидлър застана пред морските си пехотинци, с лице към всички тях. Вдигна ръка да отдаде чест, задържа я за миг, докато войниците му направят същото, и след това я пусна.
И толкова. Никакъв ответен жест от редовните.
– Старият номер с монетата, а? – изсумтя Поурс.
– Да – отвърна пресипнало Кайндли. Покашля се и продължи: – Тази традиция се роди в равнината на сетите, от безкрайните братоубийствени войни между конните кланове. Честни сблъсъци, завършвали с размяна на трофейни монети. – Помълча няколко дъха и въздъхна. – Гребените на сетите са изделия на изкуството. Еленов или бичи рог, излъскан до блясък…
– Усещам нов пристъп на мързел, сър. Не е ли време да ми заповядате да направя нещо?
Кайндли примига и се извърна към него. После го хвана за рамото и го разтърси.
– Не днес.
И тръгна обратно към лагера.
Фарадан Сорт се задържа до него още малко.
– Ако трябваше да избира син, Поурс…
– Вече се отказаха от мен веднъж, Юмрук, а и каквото и да си мислите, не ламтя за наказание.
Тя го изгледа.
– Той се сбогува с теб.
– Знам какво направи – сопна се Поурс, потръпна и някак много бързо й обърна гръб. Когато тя посегна да го хване за рамото, той се дръпна. Заболя го в гърдите и от двата жеста, но тази болка последните дни бе добре дошла. Задържаше настрана другото.
