САКАТИЯТ БОГ полностью

Първия път ли? Беше момчето на мелничаря Соридо. Онази сутрин се събудих с цици. Отидохме зад старата пристройка на митницата, където бяха изгорили стърнището да опекат навъдилата се напаст паяци преди няколко дни и аз вдигнах ризката си и му ги показах.

Как се казваше онова момче? Рилт? Ралит? Очите му се опулиха. Бях откраднала едно шише от къщи. Прасковено бренди. Дъхът ти пламва от него. Помислих, че ще му трябва малко да се отпусне. И добре, че го направих. Тъй че пихме и той си игра с тях.

Насила трябваше да му извадя пишката.

И това беше първият път. Жалко, че нямаше още хиляда, но не стана така. Убиха го след година в дюкяна на баща му – имаше безредици, слухове за нов удар срещу пиратите на Картуул, защото малазанските господари губели приходи от митото или нещо такова.

Не бяха пирати. Това е просто име за хора, които крадат, без да се крият.

Можеше да има други момчета. Десетки. Но кой иска да легне на земята на остров, гъмжащ от убийствени паяци?

Ралит или Ралт, или както ти беше името, радвам се, че се чукахме, преди да умреш. Радвам се, че получи поне това.

Не е честно, как се нижат просто годините.

„Обичам те, Хелиан.“ Колко ли трудно можеше да е просто да каже тези думи? Но само от мисълта за тях челюстите на Ърб се стягаха като вързани с тел. Изведнъж се запоти под бронята, сърцето му затупа по-бързо, усети гадене в гърлото си. Никога не беше изглеждала по-добре. Не, не по-добре, беше прекрасна. Защо той не беше пиян? Тогава щеше да може да избълва всичко, което искаше да каже, с присъщото за пияниците безсрамие. Но защо тя щеше да го иска тогава? Освен ако не е също толкова пияна. Но сега изобщо не беше. Очите й бяха ясни и изобщо не се затваряха уморено, сякаш най-после бе започнала да вижда нещата и всичката онази отпуснатост се беше махнала от лицето й, и сега можеше сигурно да има всеки мъж, когото си поиска, тъй че защо да си прави труд да поглежда него?

Задържаше погледа си напред и се стараеше да не забелязва всички тези войници от редовната пехота, с техните поздрави. По-добре беше да се престорят, че изобщо ти няма, че не им обръщат никакво внимание, и можеха да си заминат от тази армия, да направят каквото там трябваше да се направи, и никой нямаше да забележи нищо.

Вниманието го изнервяше, след като единственото внимание, което искаше всъщност, бе от нея. Но ако му го обърнеше, сигурно щеше да се разпадне на парчета.

„Искам да я любя. Само веднъж. Преди да умра. Искам да я държа в ръцете си и да усетя как светът сякаш просто се хлъзга и се намества в правилната си форма и всичко става съвършено. Искам да видя всичко това там, в очите й.“

„А щом вдигна поглед… да видя всички тези войници, които ми отдават чест.“

„Не, това не е редно. Не вдигай поглед, Ърб. Чуй се само! Идиот!“

Уидършинс се усети, че крачи до Троутслитър. Не беше очаквал истински военен марш и босите му стъпала в протритите му ботуши бяха ожулени. Винаги беше мразил да се налага да набива пети с всяка стъпка, да усеща как ударите разтърсват гръбнака му, а това, че трябва да вдига коленете си по-високо от обичайното, го уморяваше.

Виждаше му се вече краят напред, извън проклетия лагер. Щом се махнеха от очите на тия нещастни редовни, дето ги изпращаха толкова официално, можеха да се отпуснат. Забравил беше целия този боклук, първите месеци обучение, преди да успее да се шмугне в морската пехота – където дисциплината не означаваше да маршируваш в крак, да изпъваш рамене и всичките тия говна. Където означаваше да си вършиш работата и да не си хабиш времето с нищо друго.