— Не толкова голяма, колкото мислите, Макдопалд. Призвание на древния Рим бяха военната и политическата дейност: най-напред да завладее света, след това да го управлява. Но сам завладян и управляван, като не може вече да действа, той мечтае. Виждате ли, откакто съм дошъл тук преди три седмици, аз само наблюдавам по улиците и площадите тази монументална раса. Е, добре, драги, за мене тези хора са просто барелефи от колоната на Траян, слезли от бронзовия стълб, нищо повече, само че са живи и се движат. Всеки от тях е cives romanus196, много голям велможа, много голям световен господар и затова не може да работи. Жътвари си довеждат от Абруцо, носачи от Бергамо. Ако палтото им се е скъсало, ще го дадат на някой евреин да го закърпи, не на жена си: нали и тя е римска матрона? Не от времето на Лукреций, когато римлянката преде вълна и пази къщата, не, а от времето на Катилина и Нерон, когато се смята опозорена, ако вземе игла в ръката, освен за да прободе езика на Цицерон или да извади очите на Октавия. Как искате потомците на тези, които са събирали подаяния от врата на врата и са преживявали шест месеца в годината с продажба на гласовете си на Марсовото поле, тези, на които Катон, Цезар, Август са раздавали с крини жито, за които Помпей е строил форуми и бани, за които е бил назначаван управител, натоварен да се грижи за прехраната им — какъвто има и днес, макар че вече не ги храни — как искате такива хора да вършат робска работа с благородните си пръсти? Не, не можете да изисквате от такива хора да работят. Нима един народ-цар не е народ от просяци? От такъв народ, когато изгуби короната си, може да искате само едно: да проси благородно, и тъкмо това прави той. Обвинявайте го в свирепост, ако искате, но не и в слабост, защото ножът му ще ви отговори вместо него. Ножът му не го напуска, както сабята не е напускала легионера — това е неговият меч. Ножът е меч на роба.
— Известно ни е. От прозореца на градината можем да видим площада, гдето убиха Дюфо. А от другия, към улицата — площада, гдето убиха Басвил… Но какво виждам нататък? — извика изненадано Макдоналд. — Пристига пощенска кола. Да ме прости Господ! Та това е гражданинът Гара.
— Кой Гара?
— Посланикът на републиката в Неапол.
— Невъзможно!
— Той е, генерале.
Шанпионе погледна към улицата, позна Гара и като прецени веднага важността на събитието, изтича към салона, превърнат от него в библиотека и кабинет.
Когато отвори вратата, посланикът стъпваше вече на най-горното стъпало на площадката.
Макдоналд поиска да се оттегли, но Шанпионе го задържа.
— Вие сте моята лява, а понякога и моята дясна ръка — каза той. — Останете, драги генерале.
И двамата зачакаха с нетърпение новините, които Гара носеше от Неапол.
Приветствията бяха кратки: Шанпионе и Гара си стиснаха ръце, Макдоналд бе представен и Гара започна да разказва.
Разказът му се отнасяше до това, което ние вече видяхме: пристигането на Нелсън, тържествата в негова чест и декларацията, за да запази престижа на републиката.
След това той разказа за повредата на колата по пътя между Кастелано и Итри, поради която бе принуден да се спре в дома на коларя дон Антонио; разказа как срещнал двете стари принцеси с охраната им, как не позволил на войниците да продължат по-нататък; как присъствал при убийството на зетя на дон Антонио, извършено от някакъв младеж на име Фра Дяволо, който според обичая избягал в гората, за да се спаси от наказание за престъплението си, като стане разбойник; как най-после отклонил от пътя му старшина Мартен, когото оставил в Итри, за да доведе поправената кола, а сам си наел друга във Фонди, с която пристигнал в Рим без произшествия, само с едно закъснение от шест часа. Старшина Мартен и четиримата войници щели да пристигнат по всяка вероятност на другия ден.
Шанпионе остави посланика да разправи всичко, без да го прекъсва, като се надяваше да чуе нещо за своя пратеник; и след като гражданинът Гара довърши разказа си, без да спомене името на Салвато Палмиери, Шанпионе започна да се опасява да не би посланикът да е бил вече тръгнал от Неапол, когато адютантът на генерала е пристигнал там, и следователно да са се разминали по пътя.
Много разтревожен, като незнаеше какво може да се е случило на Салвато след заминаването на посланика, главнокомандващият се готвеше да го обсипе с въпроси по този пункт, когато вниманието му бе привлечено от шум в предверието и в същия миг вратата се отвори и ординарецът съобщи, че един човек в селски дрехи иска непременно да говори с генерала.
Но друг, по-мощен и категоричен глас извика:
— Аз съм, генерале, Еторе Карафа. Нося известия за Салвато.
— Пуснете го, дявол да ви вземе! Пуснете го! — извика Шанпионе. — Тъкмо щях да питам за него гражданина Гара. Влезте, Еторе, влезте! Двойно добре дошъл сте.
Граф Ди Руво се втурна в стаята и прегърна генерала.
— Ах, генерале, скъпи ми генерале! — провикна се той. — Колко се радвам да ви видя отново!
— Споменахте Салвато, Еторе! Какви известия ни носите за него?
