„Дворецът Шьонбрун,
28 септември 1798
Височайши братко, братовчеде, свако и съюзнико,
Отговарям на Ваше Величество собственоръчно, както ми пишете и Вие.
Моето мнение, в съгласие с това на придворния съвет, е, че не бива да започваме война против Франция, преди да сме осигурили всички изгледи за успех, а един от тези изгледи, на които мога да разчитам, е сътрудничеството на четиридесетхилядна руска армия под командването на фелдмаршал Суворов, комуто възнамерявам да поверя върховното командване на всички армии. Тези четиридесет хиляди души обаче ще пристигнат едва в края на март. Затова, Височайши братко, братовчеде и свако, отлагайте и забавяйте с всички възможни средства започването на военните действия. Не смятам, че и Франция има особено желание да воюва; използвайте нейното миролюбиво разположение; дайте какво да е обяснение за станалото, а през април ще започнем войната с всичките си средства.
С това и тъй като настоящето няма друга цел, моля Бога, скъпи мой братко, братовчеде, свако и съюзнико, да Ви пази под своята свята и божествена закрила.
— Ето нещо съвсем различно от това, което очаквахме — каза кралицата.
— За мене не, мадам — възрази Ектън. — Никога не вярвах, че негово величество императорът би започнал война преди идната пролет.
— Какво ще правим?
— Очаквам заповедите на ваше величество.
— Вие знаете, генерале, основанията ми да желая незабавна война.
— Поема ли ваше величество отговорността?
— Каква отговорност искате да поема при подобно писмо?
— Писмото на императора ще бъде такова, каквото пожелаем.
— Какво искате да кажете?
— Хартията е пасивен помощник, който казва каквото му се поръча да каже. Целият въпрос се състои в това да преценим дали е за предпочитане да воюваме веднага или по-късно, да нападнем или да дочакаме да ни нападнат.
— По това, струва ми се, няма защо да се спори. Ние знаем състоянието на френската армия, тя не може да устои срещу нас днес, но ако й дадем време да се организира, ние не ще можем да устоим срещу нея.
— А вие смятате, че при такова писмо за краля ще бъде невъзможно да започне война?
— Кралят ли? Той ще бъде предоволен, че намира предлог да не мръдне от Неапол.
— Тогава, мадам, остава само едно средство — каза решително Ектън.
— Какво?
— Да накараме писмото да съобщи противното на това, което съобщава.
Кралицата улови Ектън за ръкава.
— Възможно ли е? — попита тя и го загледа втренчено.
— Нищо по-лесно.
— Обяснете ми…Чакайте!
— Какво има?
— Не чухте ли, че този човек охка?
— Няма значение!
— Понадигна се на леглото.
— Вижте, че пак се отпусна.
И наистина, нещастният Ферари се отпусна с охкане на леглото.
— Какво казвахте? — попита кралицата.
— Казвах, че хартията е дебела, безцветна, изписана само от едната страна.
— И какво от това?
— Просто можем да заличим написаното с някаква киселина, да оставим само последните три реда и подписа на императора, а съвета да чакаме до април за започване на военните действия да заменим с препоръка да бъдат започнати незабавно.
— Предлагате ми нещо много опасно, генерале.
— Затова и казах, че само кралицата може да поеме подобна отговорност.
Кралицата се замисли за миг, смръщи чело, сви вежди, загледа мрачно, стиснала ръка.
— Добре — каза тя. — Поемам я.
Етън я погледна.
— Казах ви, че я поемам. Почвайте работа!
Ектън се приближи до леглото на ранения, опипа пулса му и заяви, като се обърна към кралицата:
— Няма да се свести поне още два часа.
— Имате ли нужда от нещо? — запита кралицата, като видя, че Ектън се оглежда наоколо си.
— Трябва ми мангал, огън и ютия.
— Знаят ли, че сте при ранения?
— Да.
— Тогава позвънете и поискайте каквото ви трябва.
— Но никой не знае, че ваше величество е тук, нали?
— Вярно — отговори кралицата.
И се скри зад завесата на прозореца.
Ектън позвъни; влезе не лакей, а секретарят на министъра.
— А, вие ли сте, Дик? — промълви Ектън.
— Да, милорд, помислих, че ваше превъзходителство ще се нуждае може би от пеща, които един лакей не ще може да му достави.
