След миг гръмки викове оповестиха приближаването на затворниците. Пред тях и след тях се движеха по един взвод неаполитански конни жандарми, които се присъединиха към чакащите вече на площада, за да отстранят народа и да направят място за свободно движение на палача и помощниците му.
Мълчанието и безлюдността на крепостта Сан Анджело бе успокоило всички и никой вече не мислеше за нея. Неколцина римляни, по-храбри от другите, се бяха приближили до пустия мост и дори оскърбиха крепостта така, както неаполитанци оскърбяват Везувий; а това разсмя крал Фердинанд, защото му припомни веселите ладзарони от вълнолома и доказа, че римляните са не по-малко духовити от тях.
В дванадесет без пет траурното шествие се показа на малкия площад; осъдените изглеждаха смазани от умора, но спокойни и примирени. Пред ешафода ги накараха да слязат от магаретата; след това свалиха въжето от шиите им и отидоха да го завържат на бесилото. Покаяниците се приближиха до двамата нещастници, като ги увещаваха да приемат спокойно смъртта и да целунат разпятието.
Матеи го целуна с думите:
— О, Исусе, знаеш, че умирам невинен и като тебе за спасението и свободата на хората!
Дзакалоне каза:
— О, Исусе! Свидетел си, че прощавам на този народ, както ти прости на своите палачи.
Най-близките зрители чуха тия думи и ги посрещнаха с освирквания. След това един мощен глас извика:
— Помолете се за душите на тия, които ще умрат!
Беше водачът на покаяниците.
Всички коленичиха, за да кажат молитвата „Богородице дево“, дори кралят на балкона, дори палачът и помощниците му на ешафода.
Настъпи миг на тържествена, дълбока тишина.
В този миг се чу топовен гърмеж; изпочупеният ешафод се срути под нозете на палача и помощниците му; вратата на крепостта Сан Анджело се отвори и сто гренадири, предшествани от барабан, който биеше за атака, минаха ходом по моста и сред ужасените викове на множеството, сред бягащите жандарми, сред всеобщата изненада и уплаха грабнаха двамата осъдени и ги отведоха в крепостта Сан Анджело, чиято врата се затвори, преди народът, палачите, покаяниците, жандармите и дори самият крал да се опомнят от слисването.
Крепостта Сан Анджело проговори само веднъж; но както виждаме, думата й бе изречена навреме и оказа своето въздействие.
Така римляните бяха принудени да минат този ден без обесвания и да се нахвърлят отново върху евреите.
Крал Фердинанд се върна в двореца Фарнезе в много лошо настроение; това беше първият му неуспех след започването на войната, а за нещастие нямаше да бъде и последният.
Писмото, което крал Фердинанд изпрати на кралица Каролина, произведе очакваното от него впечатление. Вестта за победата на кралските сили се разпространи светкавично от Мерджелина до моста Мадалена и от манастира Сан Мартино до вълнолома; от Неапол бе разпратена из цялото кралство: за Калабрия заминаха куриери, леки кораби отплаваха за Липарските острови и Сицилия, а докато пратениците и scorridori-те249 пристигнат до местоназначението си, бяха изпълнени и другите нареждания на победителя: камбаните на тристата неаполски черкви забиха весело, за да възвестят благодарствения молебен, а топовни салюти от всички укрепления отправиха със своя бронзов глас възхвала за бога на войските.
Всички неаполски къщи кънтяха от камбанния звън и топовните гърмежи, предизвиквайки радост или яд — според убежденията на обитателите; всички привърженици на либералната партия посрещаха с мъка победата на Фердинанд над французите, защото това не беше победа на един народ над друг, а победа на един принцип над друг. А за неаполските либерали френският принцип представляваше човечност, любов към общото добруване, към напредъка, просветата, свободата, докато неаполският принцип беше за същите либерали варварство, егоизъм, назадничавост, мракобесие и тирания.
И тъй като се чувстваха морално победени, те се затвориха в домовете си, защото разбраха, че за тях няма никаква сигурност, ако се покажат навън; спомняха си ужасната смърт на херцог Дела Tope и на брат му и оплакваха не само Рим, където щеше да се възстанови папската власт, но и Неапол, където деспотизмът щеше да се затвърди, а крал Фердинанд да възтържествува, с други думи, назадничавите идеи да възтържествуват над революционните.
Що се отнася до привържениците на самовластието — а броят им в Неапол беше голям, защото към тях се числяха всички придворни и всички, които живееха или зависеха от кралския двор, както и цялото простолюдие: рибари, носачи, ладзарони — тези хора разпалено ликуваха. Те тичаха из улиците и викаха: „Да живее крал Фердинанд! Да живее Пий VI! Смърт на французите! Смърт на якобинците!“ А най-много от всички крещеше Фра Пачифико, който се връщаше в манастира с магарето Джакобино, почти премаляло под тежестта на двата коша, препълнени с най-разнообразни провизии; то ревеше като господаря си, който се шегувате не особено духовито, че неговият събрат по просия оплаква поражението на своите сродници якобинците.
