спусна греблото, но този път непосредствено пред кануто. Достиг на пясъка много по-бързо, отколкото
от средата на лодката. Събрал кураж, Томаш събу обувките и чорапите, нави панта лоните до коленете и
се приближи до носа.
- Остави ме да мина - пом оли т ой.
- Внимавай, Том ик.
Потопи боязливо стъпалото си във водата. Студът веднага преряза тялото му и у шите му забучаха.
Постепенно потопи целия крак и стъпи на пясък, преди водата да е стигнала до коляното му. После
нагази и с другия крак и с огромна предпазливост тръгна напред, крачка след крачка, докато водата
стигна до глезените му, а после съвсем се отдръпна.
- Плажът е - установи с облекчение. - Ст игнахме отсрещния бряг.
Върна се назад и помогна на Надежда да слезе от кануто. Двамата поеха, хванати за ръце към плажа,
като слепци по непознат път, и спряха едва когато престанаха да усещат пясъка и почувстваха тревата на
сибирската степ под стъпалата си.
- Накъде сега? - попита Томаш, докато об уваше чорапите и обувките си.
- Мисля, че е най-доб ре да отидем до Сахюрта.
- Пеш ли?
Надежда цъкна раздразнено с език.
- Да виждаш случайно авт обус?
- Не.
- Тогава защо задаваш ид иотски въпроси, Том ик? Разбира се, че ще трябва да отидем дотам пеш.
Томаш се надигна припряно.
- Много доб ре - каза той. — Тръгваме ли?
Рускинята продължаваше да седи на тревата.
- Можеш ли да видиш нещо в тъм нот о?
- Аз ли? Не.
- Тогава сядай и мълч и.
БЯХА ЗАДРЯМАЛИ ВКОПЧЕНИ ЕДИН В ДРУГ, СЛЕТИ В ПРЕГРЪДКА, която ги пазеше от острия студ на
степната нощ. Първи Томаш отвори очи и видя ясната синева, която постепенно превзема ше небето.
Размърда се и събуди Надежда.
Първите слънчеви лъч и огряваха другата страна на Олхон, очертавайки черния издължен силует на
острова на тъмния фон на мастиления небосклон. Огледаха се наоколо и за първи път видяха как
изглеждаше брегът, където бяха заседнали. Около тях се разстилаше степта, после започваше тайгата,
покриваща планинските склонове в далечината; пред тях имаше ред лагуни, заливи и носове се врязваха
в бреговата линия, пясъчни ивици се редуваха с надвиснали зъбери. Потърсиха следи от другарите си по
суша и по вода, но единственото, което видя ха, беше сянката на изоставеното кану, полюшващо се на
плажа като довлечен отнейде дънер, носещ се по ритмично при иждащите вълни, които се разбиваха и
заливаха пясъка.
- По-добре да тръгваме - предложи Томаш.
Този път Надежда одобри предложението и стана. Утринната светлина беше оскъдна, но достатъчна,
за да различат пътя. Подгонени от студа и глада, те бързо поеха по пътя. Прегазиха ниската степна трева
и се отправиха на югозапад, като следва ха бреговата линия, доколкото беше възможно, и хлътваха по
пътеките навътре в сушата винаги щом се наложи.
- Далече ли е мястото, където от иваме?
- Сахюрта ли? Около четиридесет километра.
Томаш се ококори.
- По дяволите! Това си е цял маратон! - Взря се в хоризонта. - Нищо ли няма преди това?
- Доколкото знам, не.
- Да не б и да е онова селце, където хванахме фериб ота за Олхон?
- Точ но т ова. Оттам можем да вземем автобус и да отидем до Иркутск.
- Не е ли опасно? Ония т ипове, коит о са ни по петите, може да дебнат по този път...
- А каква е алтернат ивата, Том ик?
- Не знам. Ти м и кажи.
Надежда махна към планините на северозапад.
- Можем да тръгнем в тази посока и да стигнем до Манзурка - предложи тя. - Но дотам са осемдесет
километра.
- А ако се качим нагоре по брега?
- Още по-зле. Най-близкото селище е Байкалское, на около триста километра.
Томаш сви устни.
- Добре, тогава най-д обре е да рискуваме и да вървим в онова селце с ферибота - прим ири се той. —
Може и да се качим на автостоп, преди да стигнем дотам, знае ли се?
Степта беше еднообразна, но неравна, непрекъснато се катереха и слизаха от хълмовете. Ниски храсти
растяха на почти еднакво разстояние един от друг, сякаш някой ги беше засаж дал. Виждаха се
магарешки бодли и градински чай, а жълтият нюанс на слънчогледите придаваше цвят на сухия пейзаж
със землиста окраска.
- Никой ли не живее тук? - отчая се Томаш след половин час ходене.
степта. И понеже мястото е почти пустинно, никой не иска да се засели тук.
Невисоки ридове се изпречваха на пътя им и ги принужда ваха да заобикалят препятствията, за да
могат да продължат напред. Разговорът вървеше на пресекулки, с откъслечни реплики. Двамата бяха
гладни и изморени и им се щеше колкото е възможно по-бързо да се измъкнат оттам, но трябваше да се
примирят с положението.
Томаш все още таеше обида. Беше решил да премълчи, но сега, след толкова път, се поддаде на
изкушението да сподели терзанието, което го изгаряше отвътре на бавен огън.
- Харесваш ли Филипе? - престраши се той.
Надежда сви рамене.
- Не се оплаквам - каза тя. - Винаги е държал на д умата си. Освен това върши нещо важно, не смяташ
ли?
