СГРАДАТ А ИЗГЛЕЖДАШЕ Т ИХА И СПОКОЙНА КАКТ О ВИНАГИ, МОЖЕ би малко по-жизнерад остна от пред и. Все
пак пролетта беше в разгара си и лехите в градината бяха отрупани с цвят. Розите сияеха под слънцето -
червени и жълти, пълни с живот, съревновавайки се с оранжевия цвят на кантариона, чиито листа про-
зираха на светлината. Но екзотичното излъчване на цветната градина идваше най-вече от небесносинята
нигела с разтворени като звезди венчелистчета.
Томаш влезе в дома и сякаш попадна в друг свят. До този момент не можеше да се освободи от
страшното преживяване в Сибир. Не можеше да заличи спомена от изстреляния откос с
който беше раздробил главата на Надежда, нито образа на девойката, просната на поляната в тайгата.
Звукът и образът постоянно гнетяха Томаш, споменът пулсираше в главата му през целия път от
бреговете на Байкал до старческия дом в Коимбра.
Но в момента, в който прекрачи входната врата, натрапчивият кошмар внезапно отлетя, сякаш
съзнанието му милостиво се беше съгласило на примирие. Сякаш подсъзнанието му подсказваше, че за
да се справи с новия проблем, не биваше да внася тук предишния - за всяко нещо си имаше време. С
внезапно прояснена и спокойна глава, Томаш се запъти направо към кабинета на директорката в средата
на коридора и спря едва пред табелката с името Мария Флор на дървената врата.
- Може ли? - попита той, над ничайки в стаята малко след като беше почукал.
Директорката вдигна глава от документите, които преглеждаше, и му отправи очарователна усмивка.
- Заповядайте, професоре - каза тя и го покани на мястото пред бюрот о. - Мислех, че сте изчезнали от
лицето на земята.
Томаш се настани на стола.
- Малко оставаше - отговори т ой, потръпвайки. - Бях извън страната, където попаднах в доста сложна
ситуация. Върнах се едва днес. Веднага щом слязох от самолета в Лисабон, минах да взема колата и
дойдох направо тук, в Коимбра.
- Забелязах, че не сте ни посещавали скоро.
Посетителят се сви на стола и сведе очи, малко засрамен от онова, което навярно си бяха помислили
за отсъствието му.
- Извинявам се, така се налагаше. Служеб ни задължения - оправда се той от ново. После вдигна глава,
сякаш искаше да покаже, че е приключил със самокритиката. - Майка ми как е?
- Избяга.
Томаш отвори широко очи. Отговорът го разтърси безцеремонно като шамар.
- Моля?
- Майка ви избяга.
- Как така избяга?
- Много прост о. Взе си нещата и излезе през вратата.
- Но... вие сте я оставили да си замине?
Директорката въздъхна.
- Професоре, какво можехме да направим? Не забравяйте, че всич ко това е ново за нея. Майка ви е
свикнала с определен начин на живот. И изведнъж се оказва в друга среда, съвършено непозната и
чужда за нея, при това против волята и. Както можеше да се очаква, реакцията и беше негативна.
Томаш почувства как гневът напира в гърдите му като вулкан, готов да изригне.
- Но как можахте да я оставите да си тръгне оттук?
- Доколкото знам , професоре, майка ви е пълнолет на и има всички права, включ ително свобода на
движение. Щом си е взела нещата и е напуснала, какво бихме могли да направим ние? Тя не е затворник
все пак. Не е осъдена от нито един съд, нали?
- Но тя не може да стои сама, без надзор! Тя е опасна за самата себе си. Къде е майка ми сега?
Мария посочи вратата.
- Тук.
- Моля?
- Тук, в дома.
Томаш я изгледа объркано.
- Извинете, не ви разбрах. Не казахте ли, че е избягала?
- Казах ви истината. Избяга на трет ия ден.
- Но сега е тук?
- Да, успяхме да я върнем , слава богу.
Томаш въздъхна с облекчение.
- Опитахме да се свържем с вас, но моб илният ви телефон беше изключен. Не можете да си
представите колко пъти опит вахме. И понеже знаехме, че майка ви е пациентка на доктор Говея,
решихме да се обадим в болницата и успяхме да говорим с него. Всъщност доктор Говея я намери и
върна.
- И как се чувства тя сега?
- Свиква, слава богу. Искате ли да я вид ите?
- Разбира се - каза той и се над игна веднага.
- Добре е, но като имаме предвид състояниет о и възрастта и, разбира се - отговори директорката, без
да става. - Беше важно да сте тук с нея през първите дни от приобщаването и към дома.
- Да, знам. Но повярвайте ми, това беше невъзм ожно.
Томаш се поколеба за момент какво да направи: дали да из лезе, или да седне отново. Поведението на
директорката на дома му показваше, че разговорът не е приключил, и може би бе по-добре да се върне
на мястото си.
- Както навярно разбирате, тези неща са малко сложни за нас - каза Мария, решила да го накара да
осъзнае отговорностите си. - Да се управлява старчески дом не е лесно и непрекъснато се сблъскваме с
нови ситуации. Вчера, например, една осемдесетгодишна жена почти цяла нощ е обикаляла дома да
търси кухнята. Объркала се, не могла да намери стаята си и направила опит да легне при трима от
обитателите на дома.
