Сенчести души полностью

Толкова семпла рокля, но така величествено стоеше на най-подходящото за нея момиче.

Около шията на Елена висеше създадена с безупречно майсторство огърлица от злато и седеф, в стилизирана форма на пеперуда, инкрустирана с толкова много диаманти, че при всяко движение те искряха на светлината с многоцветни пламъци във всички оттенъци на дъгата. Над нея тя носеше своя лапис лазули и медальона с диаманта, подарен й от Стефан, тъй като твърдо отказа да го свали. Но нямаше значение. Пеперудата напълно прикриваше медальона.

Върху всяка от китките си Елена носеше по една широка гривна от злато и седеф, обсипани с диаманти, от онези разкошни бижута, които бяха открили в тайното скривалище, очевидно създадени в комплект с огърлицата.

И това бе всичко. Косата на Елена беше многократно разресана, за да оформи копринен златист водопад от вълни, спускащи се отзад под раменете й. Устните и бяха съвсем леко докоснати от розово червило. Но лицето й, с гъстите черни мигли и леко извити вежди — точно сега й придаваха развълнуван вид в съчетание с полуотворените й розови устни и блясъка на бузите й — беше без всякакъв грим. Обиците й наподобяваха каскади от диаманти, надникващи иззад златистите й кичури.

Тази вечер тя ще ги докара до лудост, помисли си Бони, докато оглеждаше дръзката рокля със завист, но не и с ревност. Изпитваше безумна радост при мисълта за сензационното впечатление, което Елена щеше да направи. От нас трите тя носи най-простичко скроената рокля, но въпреки това напълно засенчва и Мередит, и мен.

При все това Бони не помнеше някога Мередит да е изглеждала по-добре — или по-екзотично. Досега дори не бе осъзнавала каква зашеметяваща фигура има Мередит, въпреки че приятелката й притежаваше богат асортимент от дизайнерски дрехи.

Мередит само сви нехайно рамене, когато Бони й го каза. Тя също имаше ветрило, с черен лак, но досега го държеше сгънато. Сега го разтвори и после отново го прибра, след което се потупа замислено с него по брадичката.

— Попаднахме в ръцете на един гений — простичко обобщи тя. — Но не бива да забравяме защо всъщност сме тук.

— Трябва да се съсредоточим върху спасяването на Стефан — обясняваше Елена в стаята, която Деймън беше избрал за себе си — някогашната библиотека в къщата на лейди Улма.

— Че за какво друго да мисля? — отвърна Деймън, без да сваля очи от шията й, украсена с огърлицата с много седеф и диаманти. По някакъв начин млечнобялата рокля на Елена подчертаваше нежната вдлъбнатина на гърлото й и тя много добре го съзнаваше.

Девойката въздъхна.

— Ако сме сигурни, че наистина ще се придържаш към това, всички ще сме много по-спокойни.

— Искаш да кажеш толкова спокойни, колкото си ти сега?

Елена вътрешно потръпна. Деймън можеше и да изглежда напълно погълнат само от едно, но усетът му за самосъхранение гарантираше, че той непрекъснато ще бъде нащрек и ще вижда не само това, което иска да види, но и всичко останало около него.

Елена наистина беше развълнувана до краен предел. Нека останалите си мислят, че е заради великолепната рокля — а тя действително беше изумителна и Елена беше дълбоко благодарна на лейди Улма и помощничките й, че я завършиха навреме. Но това, което действително я вълнуваше, беше възможността — не, увереността, твърдо си повтори тя — че тази вечер тя ще може да се добере до половината от ключа, с чиято помощ ще освободи Стефан. Мисълта за лицето му, да го види от плът и кръв, беше…

Беше ужасяваща. Като се замисли за това, което Бони бе промълвила в съня си, Елена потърси успокоение и разбиране. Но незнайно как, вместо да държи ръката на Деймън, тя се озова в прегръдката му.

Най-важният въпрос е: какво ще каже Стефан за онази нощ в мотела с Деймън?

Какво би казал Стефан? И какво въобще имаше да се казва?

— Изплашена съм — чу тя и след минута разпозна собствения си глас.

— Ами, опитай се да не мислиш за това — посъветва я Деймън. — Така само още повече ще влошиш всичко.

Но аз излъгах, припомни си Елена. Ти дори не го помниш, иначе също би лъгал.

— Каквото и да се случи, аз обещах винаги да бъда до теб — изрече Деймън тихо. — Впрочем вече ти дадох думата си за това.

Елена усети как дъхът му опари косата й.

— И ще мислиш само за ключа?

Да, да, но днес не се чувствам добре нахранен. Елена се сепна, но после допусна Деймън в съзнанието си. За миг усети не само опустошителния му глад, но и острата болка, която я прониза. Само че сега, преди да може да се ориентира в пространството, болката отслабна и връзката й с Деймън рязко се прекъсна.

Деймън.

— Какво?

Не ме изолирай.

— Не го правя. Просто ти казах всичко, което имах за казване, това е всичко. Знаеш, че ще търся ключа.

Благодаря ти, отново опита Елена. Но ти не бива да гладуваш…