По-късно същия ден Деймън спази всички обещания, дадени от Елена, като раздаде и щедри премии на всички прислужници. Въздухът се изпълни с метални конфети, розови листа, музика и викове за сбогом, докато носилката отнасяше Деймън, Елена, Бони и Мередит към партито на Блудуед — завинаги и надалеч.
— Сега като се замисля, защо Деймън не освободи и нас? — обърна се Бони към Мередит, докато пътуваха в носилката към имението на Блудуед. — Разбирам, че трябваше да бъдем робини, за да влезем в този свят, но вече сме вътре. Защо не ни превърне в почтени момичета?
— Бони, ние и без това сме почтени момичета — напомни й Мередит. — Освен това по-важното е, че ние никога не сме били истински робини.
— Е, аз имах предвид защо той не ни освободи, така че всички да знаят, че сме почтени момичета, и ти много добре разбираш това, Мередит.
— Защото не може да се освободи някой, който вече е свободен, ето защо.
— Но той би могъл да извърши тази церемония — продължи да настоява Бони. — Или тук наистина е много трудно да се освободи някой роб?
— Не зная — тросна й се Мередит, изгубила търпение от тази непрестанна инквизиция. — Но ще ти кажа защо мисля, че не го прави. Мисля, че причината е, защото по този начин той се чувства отговорен за нас. Искам да кажа… не че робините не могат да бъдат наказвани — видяхме го с Елена. — Мередит замълча и двете момичета потръпнаха при спомена. — Но в края на краищата и собственикът на робите може да загуби живота си заради тях. Спомни си, че те искаха да го пребият заради това, което Елена бе направила.
— Значи той го прави заради нас? За да ни защити?
— Не зная. Аз… предполагам, че е така — замислено отвърна Мередит.
— Тогава… излиза, че в миналото сме грешили за него — Бони великодушно каза „ние“ вместо „ти“. От групата на Елена Мередит бе най-имунизираната срещу чара на Деймън.
— Аз… предполагам, че си права — повтори Мередит. — Макар че изглежда всички напоследък забравят, че тъкмо Деймън помогна на близнаците китсуне да затворят Стефан тук! А Стефан определено не е направил нищо, с което да го заслужи.
— Ами, това, разбира се, е истина — съгласи се Бони. Гласът й прозвуча облекчено, че не е сгрешила твърде много и в същото време някак си странно натъжено.
— Стефан искаше единствено спокойствие и разбирателство с Деймън — продължи Мередит, вече почувствала се в свои води.
— И Елена — добави Бони машинално.
— Да, да — и Елена. Но Елена искаше само Стефан! Искам да кажа — всичко, което Елена искаше… — гласът на Мередит заглъхна. Това вече не важеше за настоящето. Тя опита отново: — Всичко, което Елена иска сега, е…
Бони само я наблюдаваше безмълвно.
— Ами каквото и да иска Елена — заключи Мередит раздразнено, — тя държи Стефан да е част от него. Освен това не желае някоя от нас да остане тук — в тази… тази дяволска дупка.
В другата носилка до тях бе много тихо. Бони и Мередит вече дотолкова бяха свикнали да пътуват в затворени носилки, че дори не осъзнаваха, че редом с тяхната се движи друга носилка и гласовете им се чуват съвсем ясно във въздуха, застинал в този горещ следобед.
Във втората носилка Деймън и Елена гледаха сърдито в пристегнатите с шнурове копринени завеси, които леко се полюшваха.
Елена, почти вбесена, в желанието да направи нещо, бързо дръпна шнура и завесите се спуснаха.
Това беше грешка. По този начин двамата с Деймън се озоваха в сюрреалистично, сияещо в червено, пространство, в което току-що чутите думи сякаш намирала потвърждение.
Елена усети как дишането й се учестява. Аурата й се изплъзваше. Всичко й се изплъзваше.
— Спокойно — рече Деймън. — Това е последната нощ. Утре…
Елена вдигна ръка, за да го накара да замълчи.
— Утре ще сме намерили другата половина от ключа, ще сме освободили Стефан и ще се махнем оттук — довърши Деймън въпреки всичко.
Продължиха в мълчание към огромното имение на Блудуед. Изненадващо дълго Елена не осъзнаваше, че Деймън трепери. Сепна я краткото му и забързано вдишване.
— Деймън! Мили… мили Боже! — Елена бе потресена и не можеше да намери подходящите думи. — Деймън, погледни ме!
—
