Сенчести души полностью

— Те са професионалисти. Само минават оттук…

Елена тъкмо щеше хладнокръвно да излъже, че Блудуед изрично забранява такива варварщини на нейните приеми, когато чу един от младите вампири да казва:

— Не знаеш ли, че аз съм този, който убеди лейди Блудуед да те покани на тази сбирка. Казах й за твоето представление и тя прояви интерес към него.

-Е, налага се да измисля някакво извинение, помисли си Елена. Все пак трябваше да бъде любезна с тези млади мъже. По-късно можеха по някакъв начин да й бъдат полезни.

— Боя се, че тази вечер не мога да го направя — рече тихо тя, за да й отговорят и те по този начин. — Разбира се, лично ще се извиня на лейди Блудуед. Но в момента просто ми е невъзможно.

— Напротив, възможно е. — Сепна я гласът на Деймън, разнесъл се точно зад нея. — Напълно е възможно — ако някой намери амулета ми.

Деймън! Какво говориш?

Шшт! Това, което трябва.

— За нещастие, преди три седмици и половина си изгубих много ценен амулет. Прилича на този. — Извади половината от лисичия ключ и им го показа, за да могат всички да го огледат добре.

— Това ли използвахте за онзи номер? — попита някой, но Деймън беше твърде умен, за да му се върже.

— Не, много хора ме видяха да изнасям представлението преди около седмица без него. Това е личен амулет, но след като липсва част от него, имам чувството, че няма да мога да направя магията.

— Прилича ми на малка лисица. Ти да не си китсуне? — попита друг — твърде умен, за свое добро, помисли си Елена.

— Може би ви прилича на лисица. Всъщност е стрела. Стрела с два зелени камъка върху острието. Това е… талисман за мъжки чар.

— Не мисля, че се нуждаеш от повече чар, отколкото имаш и в момента — обади се женски глас в тълпата. Всички се разсмяха.

— Независимо от това — в очите на Деймън се появи стоманен блясък, — без амулета моята асистентка и аз няма да изпълним представлението.

— Но с него ще се съгласиш ли? Да не би да казваш, че си загубил амулета си тук?

— Всъщност, да. Точно по времето, когато се извършваше подготовката за това парти. — Деймън ги ослепи с красивата си усмивка, на която никой не можеше да устои, след което внезапно я скри. — Нямах представа дали бих могъл да разчитам на помощта ви. Просто се опитвах да се сдобия с покана. И се оглеждах, за да проверя дали мястото е подходящо за изнасяне на представлението.

— Само не ми казвай, че си го загубил, преди тревата да е била утъпкана — отбеляза някой загрижено.

— Да, за нещастие. Но получих телепатично съобщение, че клю… че амулетът е заровен някъде тук.

От тълпата се разнесоха стонове на разочарование.

После се надигнаха отделни гласове, изтъкващи различните трудности: твърдата като скала тревна покривка, многото бални зали с украсени подове, градината зад кухнята и градината с цветята (която още не сме видели, помисли си Елена).

— Осъзнавам колко е трудно да се намери нещо толкова малко в толкова просторна площ — заговори Деймън, като стисна в ръка половината от ключа и го предаде незабелязано в ръката на застаналата до него Елена, която с готовност го взе. Сега тя имаше специално скривалище за него — лейди Улма се бе погрижила за това.

Мърморенето на тълпата продължи още малко, но после хората започнаха да се разпръсват по един, по двама или трима, като продължаваха да обсъждат откъде е най-добре да започнат търсенето.

Деймън, те ще съсипят земите на имението на Блудуед, безмълвно протестира Елена.

Добре. Като компенсация ще предложим скъпоценностите, които вие, трите момичета, носите по себе си, а също и златото по мен. Но хиляда могат да постигнат това, което четирима не биха могли.

Елена въздъхна. Все още ми се иска да можем да поговорим с Блудуед. Не само за да я чуя как говори, но и за да й задам няколко въпроса. Искам да разбера защо едно толкова красиво цвете като нея защитава Шиничи и Мисао?

Телепатичният отговор на Деймън бе кратък: тогава да се опитаме да претърсим стаите на горния етаж. Впрочем тя точно натам се насочи.

Намериха стъпала от кристал — беше много трудно да ги открият, защото всички стени бяха прозрачни и изкачването по стъпалата вдъхваше страх. На втория етаж потърсиха следващата стълба. Накрая Елена я намери, но чак след като се препъна в първото стъпало.

— Ох — изохка тя и огледа стъпалото, което се виждаше само като червена линия от предния ръб до ударения й прасец. — Е, то може и да е невидимо, но ние не сме.