Сенчести души полностью

— Махнете го от мен! Избутайте го на мястото му — простена Бони и се взря в прекрасната си сребриста рокля там, където Сейбър бе разкъсал ефирния плат, оставяйки червени следи от лапите си.

— Е — промърмори Мередит, — следващия път ще си поискаме рокли от стомана. Но искрено се надявам да няма следващ път!

Елена отчаяно се помоли приятелката й да се окаже права. Блудуед сега се спускаше от по-нисък ъгъл, несъмнено с надеждата да откъсне няколко глави.

— Вземете сферите! Хвърляйте ги към нея, щом приближи — нареди Елена. Надяваше се, че гледката на звездните сфери — манията на Блудуед — ще я възпре.

— Не хабете напразно звездните сфери! — изкрещя в същия миг Сейдж. — Хвърляйте всичко друго, но не и тях. А и освен това вече почти стигнахме. Завий рязко наляво, а след това направо.

Думите му вдъхнаха на Елена нова надежда. Ключът е у мен, помисли си. Пръстенът е ключът. Сега трябва само да стигна до Стефан и да отведа всички ни до вратата с ключалката за ключа. Вече съм почти у дома.

Следващият бръснещ полет на Блудуед беше още по-ниско. Кукумявката, ослепяла с едното око, а другото — кървясало, с притъпено от засъхналата й кръв обоняние, се опитваше да удари силно каретата, за да я прекатури.

Ако успее, всички ще сме мъртви, помисли си Елена. А тези, които оживеят, ще се гърчат като червеи по земята и зловещото създание ще ги изкълве един по един.

— НАВЕДЕТЕ СЕ! — изкрещя Елена думата едновременно на глас и телепатично.

Тогава нещо като самолет прелетя толкова близо до нея, че тя усети как огромните нокти отскубват кичури от косата й.

Чу вик на болка от предната седалка, но не вдигна глава, за да види какво беше. И по-добре, защото, когато каретата спря рязко, летящата, пищяща птица на смъртта ги връхлетя с нова сила. Сега Елена се нуждаеше от всичките си умения, за да избегне това чудовище, което се спускаше все по-ниско.

— Каретата, свършено е с нея! Скачайте долу! Бягайте! — прогърмя гласът на Сейдж.

— Конете! — изкрещя Елена.

— И те са свършени! Махайте се оттук, дяволите да ви вземат!

Елена никога досега не бе чувала Сейдж да ругае, но не каза нищо.

Не разбра как двете с Мередит се измъкнаха, препъвайки се една в друга, опитвайки се да си помогнат, но само си пречеха. Бони вече беше отвън, благодарение на удара на каретата в един стълб, след което момичето бе изхвръкнало от нея. За щастие бе паднала върху поляна с грозни, но избуяли червени детелини и не пострада сериозно.

— Ах, гривната ми! Не, ето я — извика Бони и сграбчи нещо, което блестеше сред детелините. Хвърли предпазлив поглед към пурпурната светлина. — Сега какво ще правим?

— Ще тичаме! — разнесе се гласът на Деймън. Появи се иззад рухналата карета, където всички бяха изпопадали на куп. По устата му, както и върху доскоро безупречно бялата връзка, имаше кръв. Това напомни на Елена за онези хора, които пиеха кравешка кръв като мляко, за да се хранят. Но Деймън пиеше човешка кръв. Той никога не би паднал толкова низко, че да пие конска кръв…

Конете все още са тук, както и Блудуед, прозвуча груб глас в главата й. Щеше да си поиграе с тях; щяха да страдат. Така беше по-бързо. Беше… прищявка.

Елена се протегна към ръцете му.

— Деймън! Съжалявам!

— МАХАЙТЕ СЕ ОТТУК! — изрева Сейдж.

— Трябва да стигнем до Стефан — заяви Елена и сграбчи Бони с другата си ръка. — Моля те, помогни ми да го намерим. Не виждам добре пръстена. — Беше сигурна, че Мередит ще успее сама да стигне до Ши но Ши.

И тогава настана кошмар. Бони мяташе диво ръце и цялата се тресеше. Като капак ужасът отново ги връхлетя отгоре, за да се стовари почти пред тях. Сред облак прах се разхвърчаха дървени отломки и строшени каменни плочи от пътя. Елена не бе запозната с природата на всички кукумявки, но Блудуед се спусна рязко надолу към плячката си, сетне разтвори криле и ги отпусна в последния момент. Тишината бе едно от най-зловещите неща, характерни за гигантската кукумявка. Не се чуваше плясък на криле, за да ги предупреди за местонахождението й. Нещо в перата й заглушаваше звука, така че те нямаха представа кога ще ги връхлети за пореден път.

Накрая всички трябваше да пълзят колкото се може по-бързо през най-различни боклуци, като държаха парчета дърво, стъкло и всякакви остри предмети над главите си, докато Блудуед ги атакуваше.

И през цялото време Елена се опитваше да използва Силата си. Не беше същата Сила, с която бе свикнала досега, но усещаше името й да се оформя върху устните й. Това, което не можеше да усети, не можеше да намери, беше връзката между думите и Силата.

Аз съм една безполезна героиня, помисли си девойката. Наистина съм жалка. Трябваше да дадат тези Сили на някой друг, който вече знае как да ги контролира. О, не, трябваше да ги дадат на някой заедно с указанията как да ги използва. Или — не…