— Всичко е по вина на генерала. Той бе изпратен в далечни земи, за да води глупави, безсмислени войни. Когато замина, взе със себе си повечето от свитата си — включително и робите, които тогава му бяха подръка. След като замина, на третата година от нападението срещу имението на родителите ми, аз не бях негова фаворитка и не бях избрана да го придружавам. Тогава бях щастлива. Цялата му войска загина; хората от прислугата на имението, които потеглиха с него, бяха избити или взети в плен. Той нямаше наследници и собствеността му бе присвоена от краля, който обаче не се нуждаеше от нея. През всичките тези години остана безстопанствена — разбира се, че беше многократно оплячкосвана, но истинските тайни скривалища, като тайната на скъпоценностите, останаха неоткрити… поне доколкото ми е известно.
— Тайната на скъпоценностите — прошепна Бони със страхопочитание, все едно изричаше заглавие на криминален роман. Ръката й още обгръщаше кръста на лейди Улма.
— Каква е тайната на скъпоценностите? — попита Мередит с много по-спокоен тон. Елена не можа да проговори, изтръпнала в захлас от това, което изпитваше. Беше като участие в някаква магическа пиеса.
— По времето на моите родители беше общоприето да се укриват богатствата някъде в именията на собствениците — и тази тайна да остава известна единствено на притежателите на тези съкровища. Разбира се, баща ми, като дизайнер и търговец на бижута, трябва да е имал повече за криене от болшинството от хората. Имаше чудесна стая, която ми приличаше на пещерата на Аладин. Използваше я като работилница и там пазеше необработените диаманти, както и готовите бижута, които изработваше по поръчки или измайсторяваше за майка ми или само като плод на въображението си.
— И нищо ли не е намерено? — попита Мередит. В тона й се прокрадна лек скептицизъм.
— Ако някой е намерил нещо, то аз не съм чула за това. Разбира се, навремето те може да са изтръгнали сведения от баща ми и майка ми — но генералът не беше педантичен и търпелив вампир или китсуне, а груб и нетърпелив демон. Уби родителите ми още с нахълтването си в къщата. Въобще не му хрумна, че аз, едно дете само на четиринадесет, мога да зная къде е съкровището.
— Но ти… — прошепна запленено Бони, сякаш историята беше вълшебна приказка.
— Да, знаех. И сега го зная.
Елена преглътна. Още се опитваше да остане спокойна, да се държи като Мередит, да бъде хладнокръвна. Но тъкмо отвори уста, за да докаже колко добре се владее, когато Мередит я изпревари:
— Какво чакаме още? — И скочи на крака.
В момента лейди Улма сякаш беше най-спокойната личност там. Но освен това изглеждаше леко смутена и почти уплашена.
— Искаш да кажеш, че трябва да поискаме аудиенция от нашия господар?
— Искам да кажа, че трябва да излезем оттук, за да намерим онези скъпоценности! — извика Елена. — Макар че, да, Деймън би бил от голяма полза, ако се изисква сила, за да се отмести нещо тежко. Както и Сейдж. — Тя не можеше да разбере защо лейди Улма не е развълнувана.
— Не разбираш ли? — заговори Елена отново, докато мислите й бясно препускаха. — Можеш отново да си върнеш имението! Ние ще направим всичко по силите ни, за да го възстановим във вида, в който е било, когато си била дете. Искам да кажа, ако искаш по този начин да използваш парите. Но за мен ще бъде огромна радост да видя пещерата на Аладин!
— Ами… добре. — Лейди Улма внезапно се смути. — Мислех да помоля господаря Деймън за още едно благоволение — въпреки че парите от скъпоценностите могат да помогнат за това.
— Какво е това, което желаеш? — попита я Елена колкото можа по-нежно. — И не е необходимо да го наричаш господаря Деймън. Забрави ли, че той преди няколко дни те освободи от робството?
— Но това сигурно е било само… само за да се отпразнува моментът? — Лейди Улма все още изглеждаше смутена. — Той не е направил официално искане до службата за робите или някоя подобна, нали?
— Ако не го е направил, то е само защото не го знае! — извика Бони почти в същия миг, в който Мередит каза:
— В действителност протоколът тук не ни е познат. От това ли се нуждаеш?
Лейди Улма успя само леко да кимне. Елена се почувства неудобно. Според нея лейди Улма, робиня от повече от двадесет и две години, трудно можеше да повярва, че най-после е свободна.
— Деймън говореше съвсем сериозно, когато каза, че всички ние сме свободни — заяви тя, като коленичи край стола на лейди Улма. — Той просто не знае как се уреждат всичките тези формалности. Ако ни ги кажеш, ще му ги съобщим и тогава ще можем да се върнем в някогашното ти имение.
Накани се да се изправи, но тогава прозвуча гласът на Бони:
— Нещо не е наред. Тя не е така щастлива, както беше преди малко. Трябва да открием на какво се дължи това.
Като даде малко повече воля на психичните си възприятия, Елена се убеди, че Бони има право. Остана коленичила до стола на лейди Улма.
— Какво е то? — попита тя, защото изглежда жената разголваше душата си най-вече, когато Елена й задаваше въпроси.
