Беше му завела Роджър.
Затова той извика тогава: „Не съм пращал за теб!“ Беше пратил да му доведат дете, а съдбата му беше отвела собствената му дъщеря. Поне така си беше помислил, докато не видя Роджър.
О, какво издевателство! През цялото време се бе заблуждавала, че спасява Роджър, докато всъщност го водеше към гибелта му. Беше го предала, тласкана от най-искрени чувства.
Лира цялата се тресеше и хлипаше неудържимо. Това не можеше, не можеше да е вярно!
Торолд се опита да я успокои, но той нямаше представа какво е предизвикало този изблик и само нервно я потупваше по рамото. Тя отблъсна ръката му.
— Йорек! Къде е Йорек Бирнисон, мечокът? Още ли е отвън?
Старецът безпомощно вдигна рамене.
— Помогни ми! — Момичето продължаваше да трепери от слабост и страх. — Помогни ми да се облека. Трябва да вървя. Побързай, чуваш ли!
Прислужникът остави лампата и се подчини безропотно. Когато заповядваше по този начин, тя твърде много приличаше на баща си, макар лицето й да беше мокро от сълзи и устните й да трепереха. Панталеймон крачеше по пода и удряше яростно с опашка, а от козината му сякаш изхвърчаха искри. Торолд побърза да донесе коравите й вонящи кожи и й помогна да ги навлече. Тя забърза към вратата и усети как леденият вятър преряза като с меч гърлото й, а сълзите замръзнаха на клепките й.
— Йорек! Йорек Бирнисон! Ела, имам нужда от теб!
Една пряспа се разтърси, чу се дрънчене на метал и мечокът се изправи пред нея. Беше спал спокойно под падащия сняг. В светлината на лампата, която Торолд държеше на прозореца, тя видя дългата глава без лице, с тъмни процепи на мястото на очите, проблясващата в пролуките на ръждивия метал бяла козина. Изпита желание да го прегърне, да потърси сигурност в железния шлем и заледената козина.
— Какво има?
— Трябва да настигнем лорд Азриел. Отвел е Роджър и иска… не мога да го кажа! О, Йорек, моля те, побързай, миличък!
— Хайде! — каза той и Лира се метна на гърба му.
Нямаше нужда да питат накъде е тръгнал. Следите на шейната излизаха от двора и поемаха по заснежената равнина, и Йорек ги последва. Той тичаше по-бързо от всякога и металните пластини на бронята му се движеха в равномерен люлеещ ритъм.
Зад тях тичаха с огнехвъргачката останалите мечки. Пътят се виждаше добре, защото луната се беше издигнала високо и осветяваше ярко снежния пейзаж — един свят от искрящо сребро и непрогледна чернота. Лира се вглеждаше с присвити очи в разхвърляните хълмове пред тях, а Панталеймон летеше високо и се взираше със зорките си очи на бухал.
— Да — съобщи той, когато след малко кацна на ръката й. — Горе на хребета е лорд Азриел. Кара бясно, а отзад в шейната има дете…
Лира усети как Йорек забави крачка. Нещо беше привлякло вниманието му. Той вдигна глава и се ослуша.
— Какво има? — попита момичето.
Йорек не отговори, а продължи да се ослушва. Тогава и тя долови звука — тайнствено, далечно припукване и шумолене. Гласът на Аврора. От нищото внезапно се спусна сияен воал и заблещука в северното небе. Всички онези милиарди невидими частици, може би Прах, озариха небосвода със студено сияние. Гледката обещаваше да бъде по-потресаваща и великолепна от всякога, сякаш Аврора знаеше за драмата, която се разиграваше под нея, и се канеше да я допълни с най-зашеметяващите си светлинни ефекти.
Ала мечките не гледаха нагоре. Онова, което беше привлякло вниманието им, се намираше на земята. Йорек не се интересуваше от Аврора. Той беше застинал на място и Лира се смъкна от гърба му, за да даде простор на сетивата му. Нещо видимо го тревожеше.
Тя още веднъж огледа просторната равнина и безредните грамади на хълмовете, но не видя нищо. Сиянието на Аврора се усилваше. Първите ефирни воали затрептяха и се разгърнаха, сред тях се очертаха арките и сводовете и се простряха от единия хоризонт до другия, а ярките им дъги озариха целия небосвод. Сега Лира чуваше по-ясно свистенето и мелодията на тайнствените невидими сили.
— Вещици! — извика някой и Лира се обърна ликуващо.
Ала нечия муцуна я тласна напред и я запрати в снега. Останала без дъх, тя се вгледа невярващо в стрелата със зелени пера, щръкнала там, където стоеше току-що. Мечата глава и стрелата бяха заровени в снега.
„Не е възможно!“ — мина й през ума, но само за миг, защото втора стрела издрънча в бронята на застаналия над нея Йорек. Това не бяха вещиците на Серафина Пекала, а друг клан. Те кръжаха над тях, десетина на брой, спускаха се стремително надолу, за да пратят стрелите си, и пак се издигаха. Лира ругаеше по всички начини, които знаеше.
Йорек даде бързи нареждания на мечките си. Виждаше се, че имат опит в боя с вещиците, защото светкавично се прегрупираха за отбрана, докато противниците им също така стремително атакуваха. Те можеха да стрелят само отблизо, затова трябваше да пикират към земята, където ги посрещаха протегнати ноктести лапи, смъкваха ги и бързо ги довършваха. Няколко вещици загинаха.
