— Трябва да продължа. Благодаря ти за всичко, което направи. Не знам какво ще стане, когато ги настигна. Може всички да умрем. Но ако се върна, ще дойда и ще ти благодаря както подобава, кралю Йорек Бирнисон.
Тя сложи ръка на главата му. Йорек постоя минута така, после кимна.
— Довиждане, Лира Златоуста — каза.
Лира се обърна и стъпи на моста, а сърцето й биеше до пръсване от обич. Снегът под краката й изскърца и Панталеймон излетя, за да кацне на другия край и да я окуражава да продължи. Тя напредваше предпазливо стъпка по стъпка и през цялото време се питаше дали не е по-добре да изтича бързо и да прескочи зловещата пукнатина. Беше стигнала средата, когато нещо силно изпращя и парче сняг се откърти само на крачка от нея и полетя в бездната, а пукнатината хлътна още по-дълбоко.
Лира застина. Панталеймон, превърнат в леопард, се беше снишил, готов да скочи към нея всеки миг.
Мостът устоя. Тя направи крачка, после още една, но тогава снегът под краката й започна да пропада и Лира с все сила скочи към другия край. Приземи се по корем на самия ръб и в същия миг целият мост се сгромоляса в бездната.
Ноктите на Панталеймон бяха забити в кожената й дреха и я държаха здраво.
Тя отвори очи и изпълзя по-далеч от ръба. Вече нямаше път назад. Изправи се и вдигна ръка към мечока, който стоеше отсреща и я гледаше. Йорек се изправи в цял ръст, сякаш я приветстваше, после се обърна и заслиза по склона, за да помогне на своите в битката с госпожа Колтър и войниците от цепелина.
Лира остана сама.
Когато Йорек Бирнисон се скри от погледа й, Лира почувства такава слабост, че не можа да се задържи на крака. Посегна и потърси пипнешком Панталеймон.
— О, Пан, миличък, не мога да продължа! Толкова съм уморена и ме е страх… Уплашена съм до смърт! Иска ми се някой друг да беше на моето място, честна дума!
Панталеймон, топъл и пухкав в котешкия си облик, тикна носа си в шията й.
— Не знам какво да правим — хълцаше Лира. — Това не ни е по силите, Пан, не можем…
Тя се вкопчи в него и го залюля с невиждащ поглед, а воплите й отекнаха над бялата пустош.
— А дори и госпожа Колтър първа да стигне до него, това няма да го спаси, защото тя ще го върне в Болвангар или ще стори нещо още по-лошо, а мен ще ме убият за отмъщение… Защо причиняват това на децата, Пан? Толкова ли ги мразят, че искат да ги разкъсат на части? Защо го правят?
Панталеймон не можеше да й отговори, можеше само да се притисне още по-силно до нея. Лека-полека бурята от чувства се уталожи и Лира започна да се съвзема. Беше премръзнала и уплашена, но вече приличаше на себе си.
— Иска ми се… — започна тя и млъкна. Можеше да иска много неща, но само с искане нищо нямаше да постигне. Още веднъж си пое конвулсивно дъх и беше готова да продължи.
Луната вече беше залязла и небето на юг беше непрогледно тъмно, макар и изпъстрено с милионите светлинки на звездите, набодени като диаманти върху черното му кадифе. Ала стотици пъти по-ярка беше светлината на Аврора. Лира никога не я беше виждала толкова сияйна и покъртителна — с всяко потрепване небето се изпълваше с нови чудеса от светлина. А зад тънкия й люлеещ се тюл сияеше обленият от слънце град, ясен и непоклатим.
Колкото повече се изкачваха, толкова по-просторна се откриваше пред тях равнината. На север се ширеше замръзналото море, бяло, гладко и безкрайно, само на места прорязано от острите зъбери на окованите в леда айсберги, безлико, безжизнено и безцветно, по-студено и неприветливо от всичко, което Лира можеше да си представи. На изток и на запад се извисяваха безредните грамади на други планини с пробождащи небето остри върхове, обрулени от вятъра. На юг се простираше пътят, по който бяха дошли, и Лира се загледа с копнеж нататък, мечтаейки да зърне своя скъп приятел Йорек и отряда му, но сред бялата пустош на равнината нищо не помръдваше. Не се виждаше дори обгореният скелет на цепелина й обагреният в червено сняг около телата на мъртъвците.
Панталеймон излетя, превърнат в бухал, изви се в небето и се спусна, за да кацне на ръката й.
— Точно оттатък върха са! Лорд Азриел е извадил всичките си инструменти, а Роджър не може да помръдне…
В този миг Аврора затрептя и избледня като догаряща лампа, само за няколко мига изчезна и от нея не остана и следа. Ала в здрача Лира долови присъствието на Праха, въздухът сякаш беше пълен с тъмни помисли, като още неродени мисли.
В обгърналия ги мрак се чу детски вик:
— Лира! Лира!
— Идвам! — изкрещя тя и се втурна нататък със сетни сили, като се препъваше и падаше в призрачно белеещия сняг.
— Лира! Лира!
— Ето ме! — изхъхри задъхана. — Идвам, Роджър!
Панталеймон се променяше светкавично — ставаше лъв, хермелин, орел, дива котка, заек, саламандър, бухал, леопард — всичко, в което се беше превръщал някога, цял калейдоскоп от форми сред Праха…
— Лира!
