— Не. Само Прах. Госпожа Колтър ми каза, че това били елементарни частици, но и тя го наричаше така.
— И мислят, че като си правят разни опити с деца, ще научат повече за него, така ли?
— Да. Само че не знам какво. Само чичо ми… Забравих да ви кажа нещо. Когато ни показваше онези снимки, имаше още една. На Рора…
— На кое? — попита Джон Фаа.
— На Аврора — обади се Отец Корам. — Нали така, Лира?
— Да, така беше. И в светлината на Рора имаше нещо като град. Кули, църкви и куполи. Помислих си, че малко прилича на Оксфорд. Чичо Азриел като че ли най-много се интересуваше от него, но Ректорът и Професорите питаха само за Праха, също като госпожа Колтър и лорд Бореал.
— Да-а — отново се намеси Отец Корам. — Това е интересно.
— А сега ще ти кажа нещо, Лира — каза Джон Фаа. — Отец Корам е мъдър човек. Ясновидец. Предсказа всичко за Праха, за Лакомиите, за лорд Азриел, също и за теб. Всеки път, когато семейство Коста и останалите заминаваха за Оксфорд, после ни донасяха новини. За теб, дете. Знаеше ли го?
Лира поклати глава. Започваше да се плаши сериозно. Панталеймон тихичко стенеше, така че никой не го чуваше, но тя го усещаше с пръстите си, докато милваше настръхналата му козина.
— Така е — продължи Джон Фаа. — Отец Корам научаваше за всичко, което правиш.
Лира вече не можеше да се сдържа.
— Не сме му направили нищо! Честна дума! Само малко го поокаляхме. И не отидохме много далече…
— За какво говориш, дете? — вдигна вежди Джон Фаа.
Отец Корам започна да се смее. Беше спрял да трепери и лицето му стана младо и изпълнено с живот.
Но на Лира не й беше до смях. С треперещи устни тя изрече:
— Даже и да бяхме намерили тапата, никога нямаше да я извадим! Ние само се пошегувахме! За нищо на света не бихме го потопили!
Сега и Джон Фаа се разсмя. Той плесна с широката си лапа по масата така силно, че чашите издрънчаха, огромните му рамене се разтресоха, а от очите му избликнаха сълзи, които той избърса с ръка. Лира никога не беше виждала подобно нещо, не беше чувала такъв рев — сякаш се смееше планина!
— О, да, и за това чухме, момиченце! — изрече той, когато най-сетне беше в състояние да говори. — Не вярвам оттогава семейство Коста да са отишли някъде, и да не им го напомнят! „Не е зле да оставяте пазач на кораба, Тони — разправят им хората. — Наоколо се навъртат свирепи момиченца!“ Тази история се разправя надлъж и шир из блатата, дете. Но ние не мислим да те наказваме за това. Не, не! Успокой се.
Той погледна Отец Корам и двамата мъже отново се разсмяха, но не толкова гръмогласно, и Лира се почувства спокойна и сигурна.
Джон Фаа тръсна глава и отново стана сериозен.
— Та ти казвах, Лира, че те знаем от малко момиченце. От бебе. И трябва да научиш онова, което знаем ние. Представям си какво са ти казали в „Джордан“ за родителите ти, но и те не знаят всичко. Казвали ли са ти някога кои са?
Лира беше слисана.
— Да — отвърна тя. — Казват, че аз… че те… че лорд Азриел ме е завел там, защото родителите ми са загинали във въздушна катастрофа. Това знам.
— Така ли? Добре, дете, сега ще ти разкажа цялата история. Истинската. Знам, че е истина, защото я научих от една циганка, а те всички казват истината на Джон Фаа и Отец Корам. Ето каква е истината за теб, Лира. Баща ти не е загинал във въздушна катастрофа, защото лорд Азриел е твой баща.
Лира усети как краката й се подкосяват и седна.
