— Ясно. Е, Лира, аз не знам дали някога ще научим истината, но имам някои предположения. Ректорът е бил натоварен от лорд Азриел със задачата да се грижи за теб и да те пази от майка ти. И точно това е правил повече от десет години. После приятелите на майка ти от Църквата й помагат да учреди Жертвения съвет, не знам с каква цел, и тя става толкова могъща, колкото и самият лорд Азриел. Родителите ти са силни хора, всеки от тях влиятелен по свой начин, и Ректорът се е опитвал да балансира между тях и да те държи настрана. Но представи си само за колко неща отговаря той! На първо място е колежът и всичко свързано с него. Ако ги грози някаква опасност, негов дълг е да се изправи срещу нея. А от известно време Църквата добива все по-голямо влияние и започва да се бърка във всичко. Има разни съвети и комитети за какво ли не, говори се даже, че щели да възстановяват Инквизицията, да не дава Господ! И Ректорът трябва да лавира между всички тези сили. Той е длъжен да държи колежа далеч от всяка ерес, ако иска „Джордан“ да оцелее. Друга негова грижа си ти, дете. Берни Йохансен винаги е бил наясно с това. Ректорът на „Джордан“ и Професорите те обичат като свое дете. Те биха направили всичко, за да те предпазят от опасност, не само защото са обещали на лорд Азриел, но и заради самата теб. Значи щом е предпочел да те даде на госпожа Колтър, независимо от обещанието си, Ректорът е бил убеден, че с нея ще си на по-сигурно място, отколкото в „Джордан“, както и да изглеждат нещата отстрани. И когато е решил да отрови баща ти, трябва да е бил сигурен, че онова, което той прави, поставя в опасност всички в „Джордан“. И не само тях, а и всички нас, може би целия свят. За мен Ректорът е човек, принуден да направи тежък избор. Каквото и да избере, вредата ще е огромна, но може би ако направи правилния избор, злото ще е много по-малко, отколкото ако вземе грешното решение. Бог да ме опази от такъв избор! И когато се поставя въпросът за твоето заминаване, той ти дава уреда за разчитане на символи и ти заръчва да го пазиш. Чудя се какво ли е имал предвид. След като не знаеш как да си служиш с него, какво може да е мислил?
— Той каза, че чичо Азриел е подарил алетиометъра на „Джордан“ преди години — каза Лира, опитвайки се да си припомни разговора. — Искаше да каже и още нещо, но някой почука на вратата и той не можа да продължи. Тогава си помислих, че е искал да ми каже да го пазя и от лорд Азриел.
— Или обратното — подметна Джон Фаа.
— Какво искаш да кажеш, Джон? — попита Отец Корам.
— Може би е искал да каже на Лира да го върне на лорд Азриел — като начин да заглади опита си да го отрови. Може да си е мислел, че опасността от страна на лорд Азриел е преминала. Или че той ще може да извлече от уреда нещо, което ще го накара да се откаже от замисленото. Щом лорд Азриел е пленник, може би няма да е зле да го освободим. Добре, Лира, вземи тогава този уред и го пази. Щом си го опазила досега, няма за какво да се притеснявам. Но може да дойде време, когато ще ни е нужна помощта му, и тогава ще я поискаме.
Той уви алетиометъра в кадифето и го побутна през масата. Лира искаше да попита още много неща, но изведнъж се почувства смутена пред този огромен мъж с малки остри очички сред бръчките и диплите на мургавото лице.
Имаше обаче нещо, което трябваше да попита.
— Коя е циганката, която ме е гледала?
— Майката на Били Коста, разбира се. Тя не е могла да ти каже, защото аз не й разреших, но знае за какво си говорим тук, така че вече няма какво да крие. А сега най-добре се върни при нея. Имаш за какво да си помислиш, дете. След три дни ще има ново събрание и тогава ще решим какво да правим. Бъди послушна. Лека нощ, Лира.
— Лека нощ, повелителю Фаа. Лека нощ, Отче Корам — сбогува се тя, като притисна алетиометъра до гърдите си, а с другата ръка държеше Панталеймон.
Двамата възрастни мъже й се усмихнаха бащински. Отвън я чакаше Мама Коста. Сякаш не се бяха разделяли през всичките тези години, дойката я прегърна с едрите си ръце и я целуна, преди да я сложи да си легне.
Лира трябваше да осмисли много неща и да свикне с новото, което беше научила, а това не можеше да стане за един ден. Да възприеме лорд Азриел като свой баща, беше едно, но да приеме, че госпожа Колтър й е майка, съвсем не беше толкова лесно. Преди месец-два би се радвала, естествено, и тя го знаеше. Това я караше да се чувства объркана.
Но Лира си беше Лира и да се тормози дълго за нещо не й беше в характера. Пък и тук бяха Блатата, които чакаха да бъдат изследвани, и много циганчета, които я гледаха със зяпнала уста. Не бяха изминали и три дни и тя вече се смяташе за познавач на околността и беше събрала около себе си банда хлапета, на които разправяше фантастични истории за могъщия си баща, който бил държан в плен.
